Joro - Unknown

Пренесохме много ценни предмети на борда на «Метеор», както и голямо количество седиментни проби. Доскоро не знаехме кое ще ни бъде от полза и кое не. Това става ясно едва след като отнесем даден предмет в лабораторията — тогава разбираме дали металът, който сме открили, е злато или никел. Дали пробите, които сме взели от дъното, свидетелстват за промяна на морското равнище, или са просто най-обикновена кал. И все пак… — Джо си пое дълбоко дъх. — Нищо не е просто кал.

Чу се смях, после, когато слушателите осъзнаха, че Джо е приключил, гръмнаха ръкопляскания. Каролайн се сви на мястото си. Не откъсваше очи от Джо. Можеше да се закълне, че той също я бе открил с поглед в тъмното и че в същия този момент я гледа.

Лампите в залата светнаха, хората започнаха да се разотиват, но очите на Джо оставаха приковани в Каролайн.

Клий се наведе пред сестра си и каза на Сам:

— Беше много интересно. Брат ти е добър оратор.

— Той получи покана да преподава в Йейл. От догодина — информира я младият мъж. — Само не си мисли, че му завиждам безумно или нещо от този род.

— Мислех, че ти ще се явиш на интервю за преподавателско място — подхвърли Каролайн.

— И ти ли преподаваш? — изненада се Клий.

— Не, но много ми се иска. Работих като асистент в университета в Дартмут за един семестър, но в момента съм на един кораб в Северния Атлантик и съм зает с изпращането на молби и автобиографии от всеки град в Нюфаундленд и Лабрадор, в който може да се открие пощенска кутия. Явих се на интервю в Йейл, но все още не съм получил отговор. Но брат ми…

— Наистина ли? — възкликна Каролайн, без да престава да гледа към Джо. — Джо в Йейл? — Дали щеше да приеме предложението и да се установи на едно място, отказвайки се от пътуванията за известно време? Опита се да си внуши, че изобщо не я интересува отговорът му. Джо се приближаваше към нея.

— Значи все пак успя — каза той. — Благодаря ти, че дойде.

— Много ми беше приятно да ви слушам, доктор Конър — отвърна Каролайн и смело срещна погледа му.

— Надявам се не възразяваш, задето те използвах като пример в подкрепа на думите си — подхвърли той.

— Зависи — отвърна тя.

— От какво? — Джо наклони глава.

— Повече от очевидно е, Джо — намеси се Сам.

— Така ли? Ами кажи ми тогава — възкликна той.

— Зависи дали тя отново ти е приятелка, или все още ти е враг — обясни Клий.

— Господи, цялото семейство в действие! — с престорен ужас извика Каролайн и се засмя, за да прикрие неудобството си.

— Приятелка — тихо отвърна Джо. — Тя е моя приятелка.

* * *

Докато пътуваха към къщи, Каролайн непрекъснато си припомняше думите му: «Тя е моя приятелка.»

— Добре, че отидохме — каза Клий. — От него ще излезе добър преподавател.

— Да — кимна тя.

— Няма ли да е страхотно, ако двамата с брат му започнат да преподават заедно?

— Би могло да бъде.

— В Йейл. Толкова наблизо. Ще можем да го виждаме от време на време — подхвърли Клий. — Сега, след като отново сте приятели…

— Клий! — Гласът на Каролайн беше строг, но тя се усмихваше.

Отбиха от магистралата и навлязоха в Блек Хол. Подминаха големите бели къщи — собственост на корабовладелци — с черни капаци и саксии с червени гераниуми, бели петунии и сини лобелии на прозорците. После следваха една боядисана в охра постройка в колониален стил, навремето убежище на американските импресионисти, а сега музей; бензиностанция; внушителни букови и кленови дървета; две бели църкви: едната католическа, а другата — известна със забележителните си фрески. Навсякъде се вееше американското знаме. В южния край на града се виждаха блатата и тесните протоци на река Кънектикът, още една бяла църква — този път епископална, и рибният магазин със син ветропоказател, изрязан във формата на риба.

— Искаш ли да се отбием у мама? — импулсивно предложи Каролайн. — Да видим как е Скай.

— Разбира се — отвърна Клий.

Шосето минаваше през гъста гора. Клоните на дъбовете и елите оформяха тъмен тунел. Вдясно бяха рифът и океанът. Водата сякаш танцуваше под лъчите на слънцето, а корабът на Джо се поклащаше върху вълните.

Шосето премина в тясна автомобилна алея, отвеждаща към дома на майка им. От двете страни на пътя бяха поставени лампи, закачени на стълбове от ковано желязо. Всяка една от тях завършваше на върха със злокобен прилеп. Баща им ги беше поръчал при един свой приятел — художник от Върмънт. Черните криле на някои от прилепите бяха разперени, а на друга — прибрани плътно до тънките им тела. Когато лампите се включеха, очите им светваха в червено. Хю ги беше поставил, за да плаши нежеланите посетители — искаше да е сигурен, че вече нямаше да се случи нищо лошо.