Joro - Unknown

— Обаждам се, защото се сетих за нещо, което би могло да помогне — каза той. — Може да не помогне на Скай, но да е от полза за теб.

— Какво е то?

— Просто бъди искрена. Толкова искрена, колкото е възможно. За каквото и да става въпрос.

— Аз съм… — започна обидено тя.

— Знам. Вярвам ти. Но…

Каролайн мълчаливо се вслуша в дишането му. Нещо в нея се променяше, пластовете, свързани с нейното минало, с нейната изолация, се разместваха. Даваше си сметка, че тази промяна започна от деня, в който Джо пристигна в града, но беше свързана и с бавното и методично самоубийство на Скай. Винаги се беше грижила за хората, които обичаше, и им беше помагала, но сега съзнаваше, че самата тя се нуждае от помощ. Стисна здраво слушалката.

— Понякога човек трябва да се разрови много надълбоко — рече Джо. — Не знам как да го обясня, но при мен имаше ефект. Веднъж, щом си изясних от какво всъщност се опитвах да се скрия, аз… бях по-подготвен да спра.

— Да спреш?

— С пиенето. Има една поговорка, която гласи: «Истината ще те освободи.»

Каролайн кимна. Отново затвори очи и се замисли върху думите му. Представи си десетгодишната Скай. Лежи в палатката си в планината. Август е, нощите са хладни. Под спалния й чувал и под палатката пълзят змии. Отвън се чува воят на койотите. Скай лежи с широко отворени очи и стиска ножа в ръката си.

Андрю Локууд щеше да пресече пътя им след няколко години, но смъртта витаеше из въздуха далеч преди злощастната случка. Момичетата бяха толкова малки, толкова самотни. Каролайн се беше научила никога да не се оплаква.

— Понякога истината много боли — прошепна тя.

— Не — възрази Джо. — Може и да го чувстваш по този начин, но не е така. Истината не е болка, тя е освобождение.

Каролайн чу пукот в слушалката, после в далечината се разнесоха някакви гласове. Сякаш Джо спореше с някого и се опитваше да задържи слушалката за себе си.

— Чакай малко — с неохота рече той накрая. — Един човек иска да говори с теб.

— Хей, Каролайн!

— Здрасти, Сам — отвърна тя.

— Какви са плановете ти за утре следобед?

Чу се мърморенето на Джо, после — пукот, смях, приглушен вик, шум от боричкане. Накрая Сам отново грабна слушалката:

— Е? — попита, сякаш нищо не се беше случило. — Заета ли си?

— Сутринта съм на делова среща с борда на директорите в банката — отвърна тя. — Но след това съм свободна.

— Джо ще изнася лекция в Йейл.

— В колко часа?

— В три следобед. В Кроуфърд Хол.

— Да не би в Йейл да предлагат дипломи за иманяри?

Сам се изкиска:

— Не. Утре търсачът на съкровища ще се превъплъти в учен. Аз също имам намерение да започна да преподавам в Йейл.

— Наистина ли?

— Е, още не са ми предложили работа, но един ден ще го направят и… — Сам отново се изкикоти. Каролайн чу как Джо му казва да си затваря устата, но тонът му беше шеговит.

— Ще се постарая да дойда — обеща тя. Очакваше Джо отново да вземе слушалката, но Сам побърза да затвори телефона.

* * *

На следващия ден следобед Каролайн се отби в дома на Клий, за да вземе сестра си, и двете заедно потеглиха на запад към Ню Хейвън. Клий не изглеждаше изненадана от това пътуване — сякаш й се струваше съвсем естествено да отиде в университета в Йейл, за да чуе лекцията на Джо Конър, посветена на седиментите. Когато Каролайн пристигна у тях и я покани да я придружи, тя само се усмихна и отбеляза, че по-голямата й сестра изглежда зашеметяващо в тъмносинята си рокля.

— Благодаря ти — кимна Каролайн. — Не ти ли се струва, че съм прекалено издокарана?

— О, не.

— Не съм съвсем сигурна защо точно отиваме там — продължи Каролайн. — Може би защото Сам беше много любезен и аз не посмях да му откажа. Той е голям сладур.

— Да слушаш нечия лекция по въпроса за калта и тинята е наистина основателна причина да шофираш чак до Йейл в тази жега — подхвърли сестра й и се усмихна многозначително.

— Щом не си искала да идваш… — започна Каролайн.

— Напротив, не бих пропуснала подобно изживяване за нищо на света — прекъсна я Клий.

По магистралата се движеха много коли. Трафикът стана още по-натоварен около Гилфорд и когато достигнаха до големия мост, завиващ около многобройните нефтени цистерни в началото на пристанището на Ню Хейвън, установиха, че ще пристигнат в последната минута.

— Виждаш ли онази огромна каменна кула, която прилича на катедрала? — попита Клий. — Това е Харкнес. Намира се точно в средата на Йейл. Кроуфърд Хол е на две пресечки оттам. Помниш ли, когато идвахме в Йейл непосредствено след смъртта на татко? — продължи тя.