Joro - Unknown

— Просто й завиждат за таланта — намеси се Саймън и изпусна тънка струйка цигарен дим между тънките си устни.

Огъста настръхна от тази проява на безочие, но в същото време се запита дали зет й не е прав.

— Защо не престанеш да говориш и не се заемеш с коктейлите? — подкани го Скай, а гласът й трепереше.

Огъста с тревога забеляза, че устните на дъщеря й са побелели. Скай никога не си позволяваше да се държи рязко с мъжа си, както Огъста не го беше правила с Хю. Очевидно момичето беше много напрегнато, щом се обръщаше към Саймън по този начин.

— Извинявай, Саймън — каза разкаяно Скай в следващия миг и засрамено закри с длан лицето си.

Той я изгледа замислено. Хлътналите му очи напомняха за очите на енот. Беше висок и кльощав. Беше трогателно, че този човек се поставяше в една категория с Хю, помисли си Огъста. Тя лично го приемаше и му угаждаше само защото разбираше чувствата, които дъщеря й изпитваше към него. Тези чувства не можеха да бъдат обяснени, нито потушени.

— Добре, ще разбъркам коктейлите — мрачно рече той.

— Саймън е прав — побърза да каже Огъста и стисна ръката на дъщеря си, а паниката продължаваше да се надига в гърдите й. — Ще се почувстваш много по-добре, когато се върнеш в студиото си.

— О, мамо — прошепна тя.

Огъста се чувстваше най-безпомощна точно в моменти като този, когато опитите й да установи контакт с някое от момичетата пропадаха.

— Не искам да съм алкохоличка — промълви Скай и заплака.

— Ти не си алкохоличка — възрази майка й.

— Мразя тази дума.

— И аз.

— Иска ми се да пия по-малко. Знам, че се налага да намаля количеството. И мога да го направя, нали?

— Разбира се, скъпа. Аз ще ти помогна. Двете ще изпием само по едно — нито глътка повече. Какво ще кажеш, става ли?

Скай кимна, но сълзите продължиха да се стичат по страните й.

Саймън се върна със сребърна табла, на която беше сложил всичко необходимо за коктейлите. Не беше пропуснал дори малка чинийка с ядки. Скай наблюдаваше как съпругът й налива мартинито в трите охладени чаши. В този момент Огъста ясно осъзна, че дъщеря й не бива да пие.

Обзе я ужас. Не знаеше как да спре онова, което сама бе започнала. Каролайн щеше да изпадне в ярост, когато разбереше за случилото се.

Вдигнаха чашите си за наздравица.

— За Скай! — рече Огъста. — За завръщането й у дома — там, където й е мястото.

* * *

Каролайн седеше сама на малкия док зад хотела, увита в шала си, и мислеше за отминалата вечер. Беше се разхождала по брега заедно със Сам и Джо, докато сестра й се наливаше в бара. И двамата мъже й бяха казали, че не може да направи нищо, че всичко е в ръцете на Скай.

На масичката зад гърба й примигваше малка газена лампа. Нощта беше тъмна и задушна. Гостите на хотела бяха притихнали. В далечината се чу лай на куче, откъм блатата долетя крясък на кукумявка, и тези звуци върнаха спомените й.

Помисли си за Джо. Предишната вечер той беше с нея — точно тук, на брега на реката. Беше държал ръката й. Тогава и двамата не бяха осъзнали какво се случва, не бяха си казали нито дума.

Сам се престори, че не е забелязал, а когато тримата се върнаха в бара, Джо пусна ръката й и побърза да се оттегли. Но докато се разхождаха сред тръстиките, той й предложи утеха и подкрепа. А тя никога не приемаше подобно нещо от когото и да било.

Колко интересно, помисли си Каролайн. Съвсем нетипично беше за нея да седи на малкия док зад хотела, вместо да се втурне към града. Отвори папката, която лежеше на дъските до нея, и извади дневника на Клариса Рандъл.

Докато Джо се намираше навътре в океана, зает с измъкването на кораба, превърнал се в гробница за Елизабет Рандъл, Каролайн си седеше на спокойствие у дома и четеше написаното от дъщерята. Изпитваше съчувствие към малкото момиче, желание да го защити. Момиченцата имаха нужда от грижи — Каролайн беше осъзнавала това през целия си живот.

Почеркът на Клариса беше дребен и изпълваше страниците, деликатен като паяжина. Беше писала с перо — Каролайн също си служеше от време на време с перо. Като момиченце беше намерила перо от чайка, беше го подострила с едно от ножчетата на баща си и го ползваше в случаите, когато искаше да запише нещо в дневника си.

_15 август 1769 година_

Днес се изви жестока буря — с най-големите вълни, които съм виждала от миналата зима насам, и с вятър, който така клати кулата на фара, че ме изпълва със страх, да не би да угаси светлината. Татко ни каза, че в плитчините е заседнал кораб. За щастие всички от екипажа оцелели. Доволна съм, че живеем тук и поддържаме огъня на фара. Татко ни разказа за пиратите, които вилнеят по брега — лоши мъже, които вземат онова, което не е тяхно, и понякога, водени от своя егоизъм, дори нараняват невинните хора. Мама има толкова красиви неща! Какво ще стане, ако пиратите решат да я отвлекат? Тя винаги носи камеята, останала от баба, а освен това има красиво колие с перли и гранат, което татко й е подарил за сватбата им. Пиратите със сигурност не биха устояли на тези съкровища. Ами ако наранят мама, докато й отмъкват бижутата? Или пък ако решат да я отвлекат и да я отведат с кораба си, за да им готви и да бъде жена на капитана им?