Joro - Unknown

— Кой знае — продължи Сам. — Едно нещо е сигурно — те трябва сами да си наложат да спрат. Никой не е в състояние да го направи вместо тях.

— Какво става?

Щом чу гласа на брат си, Сам побърза да извади носната си кърпа и да я подаде на Каролайн. Тя я пое и издуха носа си. Звукът беше толкова силен, че подплаши патиците в реката. Те запърхаха с криле и вдигнаха адски шум.

— Тя е добре — отвърна Сам. Говореше така, сякаш беше горд от себе си. Като че Джо го беше назначил за лична охрана на Каролайн и сега той даваше отчет пред по-големия си брат за отлично свършената работа.

— Сигурен ли си?

— Аз съм сигурна — отвърна Каролайн.

— Притесняваш се за сестра си — рече Джо. Не беше въпрос, а заключение.

— Да.

Джо кимна. През клоните на дърветата се процеждаше слаба светлина. Патиците кръжаха наоколо, търсейки удобно място за кацане. Силуетите им се очертаваха на фона на сребристата луна. Една чапла се обади от другия бряг на реката.

— Щеше да е по-добре, ако беше отишла да пие на друго място — обади се услужливо Сам. — Не в бара на Каролайн.

— Не виждам каква разлика би могло да има — въздъхна Джо.

Каролайн кимна. Беше отчаяна. Искаше да се върне в бара, но се страхуваше от срещата си със Скай. Едновременно със страха изпитваше яд и безнадеждност. Сам направи крачка към входа. Джо и Каролайн останаха един до друг. Макар че клоните не пропускаха лунната светлина, ясно се виждаше, че лицето на Джо е сгърчено от болка.

— За какво са тези фенери? — попита Сам и посочи окачените по дърветата японски фенери.

Цялата редица, опъната между входа на заведението и постройката отсреща, грееше. Фенерите искряха в разноцветни светлини — кехлибарено, тюркоазно, яркочервено, лилаво.

— Украсяваме за Бала на светулките — обясни Каролайн.

— Какъв е този бал?

— Обикновено тържество. — Тя преглътна с усилие. Джо не отместваше поглед от нея, а тя не бе в състояние да откъсне очи от неговите. Отново се сети за Скай и по страните й се затъркаляха сълзи. Сам гледаше към фенерите, затова не забеляза как брат му посегна и хвана ръката на Каролайн. Пръстите й се преплетоха с неговите и тя се запита какво ли му струва този жест.

— Всяка година ли се провежда? — попита Сам.

— Да.

— Може ли да дойдем?

— Сам! — Джо укорително изгледа по-малкия си брат и пропусна да забележи усмивката на Каролайн.

— Разбира се, ще ми бъде много приятно — отвърна тя.

— Само мен ли каниш или и Джо?

— Можете да дойдете всички — вие двамата и целият екипаж. Балът е с маски.

— И като какви трябва да се облечем? — полюбопитства Сам.

— Като пирати, разбира се! — засмя се Каролайн и впи поглед в сините очи на най-истинския пират.

_6 януари 1979 година_

Скъпа Каролайн,

Как да те доведем в Нюпорт… Това е въпросът. Мислех да те изненадам, като дойда до Кънектикът, за да те взема, но в момента това не е възможно. Не мога да напусна града заради изпитата бира, колата на майка ми и по-малкия ми брат.

Но аз наистина искам да дойдеш. Имам много морски карти и ми мина през ума, че мога да дойда с моторницата — да тръгна от залива Нарагансе, да мина през пролива Блок Айлънд, да стигна до пролива Фишърс Айлънд, да прекося река Темза и да стигна до Блек Хол.

И до «Хълма на светулките».

По дяволите, кого се опитвам да заблудя? Ще ми трябва толкова много време, за да стигна до теб, а освен това е средата на зимата. Голям идиот съм.

Липсваш ми, Кей.

С обич

Джо

_4 февруари 1979 година_

Скъпи Джо,

Ако беше наранил себе си или Сам при инцидента с колата, никога нямаше да ти го простя. Трябва да дойдеш и да ме вземеш! Единственият начин да стигна до Нюпорт и да бъда с теб е този. Ти също ми липсваш — толкова много, че вече едва издържам. Как е възможно, след като дори не се познаваме? А може би се познаваме? Побързай, Джо.

Очакваща те с нетърпение Каролайн

> Единадесета глава

Огъста седеше на остъклената веранда и пришиваше дълги черни кадифени панделки към балетни пантофки. На възглавничката пред нея лежеше разтворена книга с репродукции на известни картини на Пикасо. Онова, върху което беше насочено вниманието й, беше един арлекин, нарисуван от Пикасо. Тя обожаваше арлекините. Бяха толкова потайни, толкова закачливи — загадъчни смешници! Радваше се на прекрасното си хрумване.

Всеки би разпознал един герой на Пикасо. Не желаеше да обижда някои от по-малко начетените гости на Каролайн, появявайки се като слабо известен персонаж на Карски или Кубзак — художници, за които едва ли някой беше чувал. Ако го стореше, щеше да прекара цялата вечер в обяснения като какво точно се е облякла.