Joro - Unknown

Не завинаги — това щеше да е прекалено. Но поне за известно време?

Сам казваше нещо. Беше дръпнал маркуча на кислородната бутилка от устата си и повтаряше думите с надеждата, че Джо ще го разбере. Той се втренчи съсредоточено в устните на брат си и наистина успя да разбере какво се опитва да му каже Сам.

— Блек Хол — повтаряше по-малкият му брат, а от устните му се откъсваха мехурчета и се отправяха към повърхността.

— Блек Хол.

_14 март 1979 година_

Скъпи Джо,

Признавам, че малко се поувлякох в последното си писмо. Намирам за доста странно нетърпението ми да те видя, след като дори не те познавам. Откакто спомена за идеята си да доплаваш дотук, не съм преставала да гледам с надежда към хоризонта.

Май нещо се случва с мен.

С обич,

Каролайн

_20 април 1979 година_

Скъпа Каролайн,

Нещо се случва и с мен. Продължавай да гледаш към хоризонта — аз ще дойда. Веднага, щом поправят моторницата ми — повреди се, когато миналата седмица се изви буря. Изобщо не трябваше да излизам в открито море при подобни условия, но си мислех, че бих могъл да се възползвам от вятъра, за да стигна по-лесно до Кънектикът (тоест до теб).

С обич,

Джо

> Дванадесета глава

Скай седеше в ателието си и се опитваше да работи. Стаята гледаше на север и беше хладна. Глината беше омесена. Младата жена седеше на обичайното си място — върху висок метален стол до гладка кръгла каменна маса. Загрубелите й пръсти погалиха гладката повърхност на плота. Устата й беше пресъхнала, а главата й тежеше. Тъпа и постоянна болка пронизваше лявото й слепоочие. Тя несъзнателно го докосваше, сякаш искаше да провери дали ще я заболи повече, ако натисне болезнено пулсиращото място.

Предната вечер се спъна и падна, докато вървеше от градината към къщата. Ожули си коленете и си удари главата в един камък. За известно време загуби съзнание, а когато дойде на себе си, завари Хомър да ближе лицето й.

Това я уплаши. Не се чувстваше замаяна. Един поглед в огледалото й показа, че няма други видими наранявания, но едната половина на главата й сякаш не беше нейна. Болеше я. Майка й и Саймън бяха в къщата, а тя беше излязла, за да… Защо наистина беше излязла? Опита се да си спомни. Беше се ядосала от нещо и беше изтичала навън. Беше решила, че ще й е от полза да погледа морето. Хомър случайно се беше озовал навън — тъкмо се, връщаше от поредната си разходка.

Скай се втренчи в парчето глина. Не чувстваше вдъхновение, нито дори някакво слабо вълнение. Мотивите, които я подтикваха да твори, днес липсваха. Напоследък й беше все по-трудно да ги открие. Когато ваеше, имаше чувството, че страстите се изливат през пръстите й и преминават в глината, и така бездушното сивкаво парче придобиваше форма и одухотвореност. Алкохолът притъпяваше емоциите. Той убиваше болката, но също и любовта.

Всяка сутрин се събуждаше с главоболие и всяка сутрин си обещаваше, че вече няма да сложи капка алкохол в устата си. Усещането, че главата й ще се пръсне, й беше познато много преди да падне, но празнотата беше много по-страшна от главоболието и тя посягаше към чашката, защото знаеше, че това ще премахне най-непоносимите усещания. Поне за малко.

И в момента имаше нужда да пие. Погледна към часовника на масата — беше три следобед. Опита се да сключи сделка със себе си. Трябваше да издържи поне още два часа. Щеше да поработи до пет, а после да се възнагради за усилието с чаша вино. Можеше да го направи — една чаша нямаше да я убие.

Саймън влезе в ателието. Миришеше на цигари и терпентин. Помътнелият му поглед издаваше неговите проблеми с пиенето. Той застана до масата и се загледа в глинения къс. За какво ли мислеше? Дали знаеше, че Скай е в беда? Думата «беда» я изненада и тя се запита откъде ли й е хрумнала. Беда.

— Как върви? — попита накрая той, наля си голяма чаша вода и я изпи на един дъх.

— Добре — отвърна Скай.

— Майка ти е долу. Не спира да говори за костюма си. — Скай се усмихна, представяйки си въодушевлението на Огъста, а Саймън продължи: — Иска да знае как ще се облечем за бала на Каролайн. Чудя се дали изобщо сме поканени?

— Разбира се, че сме. Защо се съмняваш?

— Защото Каролайн ме мрази. И ти завижда.

Скай поклати глава. Неприятно й беше, когато Саймън критикуваше сестрите й, а днес се чувстваше още по-зле, като го слушаше. За какво би могла да й завижда Каролайн? За това, че е скулптор — махмурлия, който тотално се проваля? Посегна към предметите, сложени в горната част на масата: плоско сиво камъче, чисто бяло птиче перо, скелет на змия, празна гилза и избеляла синя панделка.