Joro - Unknown

— Знам колко много страдаш заради случилото се, но няма ли дълбоко в твоето подсъзнание едно местенце, което те кара да се чувстваш като Бог? Една част, която те кара да се стремиш към трупане на опит… към по-силни усещания?

— Не, Саймън.

Тъмното ръждивокафяво петно в единия край на панделката беше засъхналата кръв на Андрю Локууд. Докато Каролайн седеше до него и държеше ръцете му през последните минути от живота му, Скай се беше навела към Хомър и панделката й се беше изцапала от кръвта на нещастния младеж.

— Хайде, бе!

— Ти си ми съпруг — би трябвало да ме познаваш добре — заяви Скай, а гласът й трепереше. Не можеше да продължи да говори за това. Отчаяно се нуждаеше от едно питие. Копнееше да почувства как топлината се разлива из вените й, как алкохолът завладява цялото й същество, замайва главата й и заличава мрачните мисли от съзнанието й.

— Покажи ми, че ме обичаш — промълви Саймън и стисна раменете й. — Хайде, покажи ми!

Тя се смъкна от стола си и коленичи пред него. Обви ръце около кръста му. Опря страна в слабините му. Чувстваше се ужасно уморена. Гадеше й се. Да можеше просто да изчезне… Как изобщо беше позволила да стигне дотук? Как беше допуснала да се превърне в жена, която се чувства по този отвратителен начин и върши тези отвратителни неща?

— Искаш ли го? — попита я Саймън.

— Да — прошепна Скай. Беше й по-лесно да излъже.

Той зарови пръсти в косата й и дръпна главата й назад. Саймън й беше съпруг. Това ли беше любовта? Та тя щеше да го направи само за да не се налага да говорят повече! Посегна към ципа му, дръпна го и пъхна ръка в джинсите на съпруга си.

Хомър я подуши по лицето, а огромните му кафяви очи я гледаха с любов.

— Хей, приятел — обърна се към него Скай.

— Господи! Махни го оттук! — извика Саймън.

Тя се опита да отблъсне кучето, но то не се отмести. За пръв път забеляза, че козината от ушите на Хомър е опадала. Четирикракият й приятел се шмугна между нея и Саймън и се опита да избута мъжа й.

— Дявол да го вземе! — извика Саймън и удари силно Хомър, но кучето не помръдна — стоеше и го гледаше, без да мига. Мъжът отново вдигна ръка, но Хомър не трепна, не оголи зъби, нито размаха опашка. Просто го гледаше, сякаш искаше да покаже, че от мъж като него може да се очаква най-лошото.

— Не го удряй — каза Скай.

— Той провали всичко! — изсумтя съпругът й и дръпна ципа на джинсите си. — Нейното проклето куче провали всичко! Исусе! Дори самата Каролайн не би се справила по-добре, ако беше тук!

Скай усети, че я напушва смях. Наведе глава, но смехът напираше и тя се зачуди дали не полудява. Беше алкохоличка, която копнееше да се напие до безпаметност, която по-скоро би направила онова, което съпругът й очакваше от нея, отколкото да се изправи лице в лице с факта, че не може да го понася, а току-що златистият ритрийвър на най-голямата й сестра я беше защитил!

Саймън изхвърча като бесен от студиото. Скай чу как вратата се затръшва зад гърба му, как стъпките му се отдалечават надолу по стълбите, как колата му забръмчава и потегля. Хомър лежеше в краката й. Отдавна й беше простил за нещастието, което ги беше събрало. Тя се отпусна до него върху покрития с хладни каменни плочи под, сложи длан върху лапата му и затвори очи. Толкова й се искаше да може да си прости.

* * *

Каролайн обходи района на хотела. Тази вечер беше Балът на светулките и тя искаше да се увери, че всичко е готово. Беше горещо. Ветрецът леко развяваше белите ленени покривки. Музикантите бяха пристигнали и се подготвяха. Гол до кръста, китаристът беше застанал на сцената и проверяваше уредбите.

Покрай дансинга имаше два импровизирани бара. Шампанското се изстудяваше — щяха да го сервират, когато празненството започнеше. Каролайн се приближи до Мишел, която обикаляше наоколо, стиснала листа със списъка на задачите.

— Предупреди сервитьорите да не поднасят алкохол на Скай — каза й Каролайн.

— Какво? — попита Мишел.

— Сестра ми беше болна и алкохолът е противопоказен на предписаното лечение — обясни Каролайн.

Секретарката веднага долови лъжата, но беше лоялна към Каролайн, а освен това знаеше колко грижи й се бяха струпали напоследък.

— Ще им кажа — отвърна. — Майка ти също ли ще дойде?

— Разбира се — усмихна се тя. — Огъста не би пропуснала Бала на светулките за нищо на света!

— Момчетата от кораба казаха, че си ги поканила… — подхвърли Мишел. — Онези търсачи на съкровища. Много са развълнувани.