Joro - Unknown

— Каролайн! — извика й Огъста. Беше я забелязала.

Каролайн се усмихна и се приближи към масата им. Майка й беше прекрасна в костюма си на арлекин и с неизменните черни перли на шията. Всички се надигнаха от местата си, когато Каролайн се спря до масата, и тя целуна последователно майка си, сестрите си и съпрузите им. Размениха си комплименти за костюмите и всички бяха единодушни, че Каролайн се е справила страхотно с организацията на бала.

— Баща ти щеше да се гордее — отбеляза Огъста и стисна ръката на най-голямата си дъщеря. Очите й проблясваха от процепите на доминото. С всяка изминала година тя ставаше все по-сантиментална. — Трябва да си доволна от себе си, скъпа.

— Благодаря, мамо. — Каролайн беше поласкана и доволна. Одобрението на родителите й беше нещо, към което винаги се беше стремила.

— Тази рокля… — Огъста се втренчи в Каролайн. — Забележителна прилика с онази, която носеше, когато… Спомняш ли си как позираше за «Момичето в бялата рокля»? До портата на «Хълма на светулките»?

— Да, спомням си. — Нима би могла да забрави? Беше в края на годината, малко преди да завали сняг. Андрю Локууд беше загинал преди месец и семейството все още беше в шок от случилото се. Това всъщност беше последната картина на баща и. Щом завърши «Момичето в бялата рокля», Хю Ренуик престана да рисува.

— Това го довърши, Каролайн — промълви Огъста.

— Кое го довърши?

— Картината. Изчерпа творческите му сили. След като приключи с портрета ти, той заяви, че в душата му не е останало нищо. Вече не беше същият. Но той е уловил нещо…

В гласа на майка й звучеше горчивина. Сякаш костюмът на Каролайн й припомняше за нещастието, несправедливостта и непълноценността на отношенията й с Хю.

— Какво е уловил?

— Това твое качество… Тази резервираност…

— Може би имаш предвид студенината ми? — подсказа й тя, изпълнена със страх. Спомняше си думите на Скай и копнееше майка й да ги опровергае.

— Не. По онова време ти беше млада и емоционална, но не разкриваше своите чувства. Ефектът беше изключително загадъчен и пленителен. Помня как наблюдавах лицето на баща ти, докато те рисуваше, и си казах: «Целият свят ще си помисли, че той е влюбен в нея — в момичето от картината.»

— Мамо! — извика Каролайн.

Огъста извърна лице, за да прикрие разочарованието си. И ако Каролайн не познаваше майка си, щеше да си помисли, че ревнува. Но не, това беше немислимо.

— «Момичето в бялата рокля». Изглеждаш прекрасно! — рече тихо Скай. Държеше чаша с прозрачна течност, която изглеждаше като минерална вода.

— Ти също — отвърна й Каролайн.

Чувстваха се неловко. Приличаха на две кучета, душещи се отдалеч, преди да преценят дали се харесват или не.

— Чуйте! — възкликна Клий и се приведе напред. Оркестърът свиреше «Лека нощ, мой някой». Когато беше в осми клас, Скай изпълняваше тази песен на един училищен концерт и сестрите й бяха избягали от час, за да се промъкнат в салона и да чуят изпълнението й. Песента събуди стари спомени. Скай и Каролайн се спогледаха и направиха опит да се усмихнат.

— Господи! Вижте! — извика Огъста.

Пристигаше пиратската банда от «Метеор». Мъжете бяха облечени в скъсани моряшки фланелки, груби панталони и тъмни превръзки през очите. Разбутаха тълпата, за да си проправят път към бара. Гостите бързо се отдръпваха от пътя им, сякаш екипажът на «Метеор» наистина се състоеше от пирати. Моряците се настаниха на бара и огледаха присъстващите.

— Трябва ли да бъдат тук? — прошепна ужасена Огъста.

— Те са приятели на Каролайн, мамо — информира я Клий.

Най-кльощавият от всички пирати остави бирата си и решително тръгна към масата на семейство Ренуик. Беше завързал червена кърпа на главата си, а изнежените му ръце се подаваха изпод ръкавите на бялата му риза. След миг Сам се озова пред Каролайн.

— Здрасти — кимна той и сложи ръце на кръста си. Беше сложил черна превръзка над лявото стъкло на очилата си.

— Здравей, Сам — отвърна тя. — Това е семейството ми. За всички, които не го познават — това е Сам Тревър. — Гласът й звучеше нормално и тя се усмихваше, но бе напрегната. Сам беше тук, а следователно — и Джо. Присъствието на Джо правеше всичко да изглежда различно.

— Тук съм, за да защитя лошото име на пиратите от цял свят! — каза младежът с извинителен тон.

— И как ще го направиш?

— Ще те отвлека — уведоми я той и й подаде ръка. — За един танц.

Каролайн го последва на дансинга. Оркестърът свиреше блус, а на площадката за танци имаше достатъчно място, за да се движат свободно. Сам положи неимоверни усилия да се справи със задачата. Знаеше къде точно да сложи ръце и как да движи крака, само че го правеше в напълно различен ритъм от този на музиката и на дамата си. Каролайн забеляза неудобството му и нагоди такта си към неговия. Изпълни я умиление към него заради желанието му да се справи.