Joro - Unknown

— Извини ме — каза Сам, почервенял като рак.

— За какво? Аз исках да танцувам с теб — отвърна тя.

— Опасно е да се танцува с мен. Аз се спъвам.

— Харесва ли ти музиката?

— Обожавам я.

— Това е всичко, което има значение. Просто се забавлявай. — Каролайн му говореше като на по-малък брат.

— Благодаря.

Двамата потанцуваха още известно време. Сам вече не беше толкова напрегнат, но продължаваше да не спазва ритъма. Докато танцуваха, Каролайн оглеждаше тълпата. Джо не се виждаше.

— Как върви работата? — попита тя.

— Добре. Тази седмица се гмурках два пъти до останките на кораба заедно с Джо.

— О! Той…

Ето го! Главатарят на пиратите? Беше се оттеглил встрани и в момента се беше облегнал на ствола на едно дърво. Бялата му риза беше набрана в ръкавите и на гърдите. Тесните му черни панталони очертаваха мускулите на краката му, а стъпалата му бяха боси. На главата си беше сложил черна корсарска шапка, нахлупена над едното око. Видът му накара Каролайн да потрепери — сякаш температурите изведнъж паднаха с двайсет градуса.

— Открихме останки от скелети — продължи Сам. — Заровени в седиментните пластове и забележително добре запазени. Извадихме доста голямо количество злато, между другото…

Когато започна да разказва за потъналия кораб, Сам съвсем обърка ритъма. При едно от завъртанията Каролайн изгуби Джо от погледа си. Последва ново завъртане — и Джо пак се появи. Беше започнал да си проправя път сред танцуващите, а сините му очи не се откъсваха от нея. Хората отстъпваха встрани от пътя му — от него се излъчваше заплаха като от истински пират.

Въздухът беше наситен с аромат на орлови нокти и розмарин. Сам забеляза брат си и широко му се усмихна. В гърдите на Каролайн се разля топлина.

— Искаш ли да танцуваш с мен? — попита Джо и я прониза с поглед.

— Трябва да му отстъпя мястото си, иначе ще нареди да ме хвърлят в морето! — засмя се по-малкият брат и се оттегли.

Каролайн не помръдваше. Оркестърът свиреше, а танцуващите двойки наоколо се блъскаха в нея, но тя не ги забелязваше, както не забелязваше и факта, че Сам вече го нямаше. Джо я гледаше мрачно. Нямаше вид на човек, който очаква или иска нещо.

Тя кимна и той пристъпи към нея. Взе я в обятията си. Тялото му се притисна към нейното. Каролайн дълбоко си пое дъх. Двамата бяха толкова близко, че тя усещаше как топлият му дъх гали ухото й. Музиката беше бавна, нежна. Не говореха, само плавно се движеха — като трева, подухвана от лек ветрец. Гърлото на Каролайн се сви — тя нямаше представа каква беше причината за тази нейна реакция.

— Благодаря ти, че танцува със Сам — каза след малко Джо.

— Исках да танцувам с него. — Погледна го изненадано.

— Той не може да танцува. Родил се е с два леви крака.

— Но се опитва и това е най-важното.

Каролайн се загледа над рамото на Джо. Забеляза семейството си. Саймън и Скай бяха напуснали масата и вървяха към дансинга. Каролайн се надяваше, че двамата ще танцуват, но зет й се спря пред бара, а сестра й стоеше отстрани и го гледаше.

— Сам каза, че си го завел при останките от потъналия кораб — подхвърли Каролайн. Искаше й се поне за малко да престане да мисли за Скай.

— Да.

— Показа ли му скелетите?

— Да — кимна Джо и я притисна още по-силно към себе си.

Усещаше ръцете му около голите си рамене, устните му — на сантиметри от ухото си. Беше хванал ръката й в грубата си длан и я притискаше към гърдите си. Топлата му кожа пареше пръстите й. Тялото й беше напрегнато, това на Джо — също. Двамата мълчаха. Музиката свиреше. Каролайн се запита дали Джо усеща колко силно тупти сърцето й.

Огъста се разхождаше с чаша мартини в ръка. Като вдовица на Хю Ренуик тя беше почетният гост на бала. Спря се пред група млади художници, заприказва се с тях и им каза, че чашата в ръката й някога е принадлежала на именития й съпруг.

— Хю Ренуик е пил от тази чаша? — с благоговение изрече един младеж, облечен — също като Огъста — в костюм, вдъхновен от картината на Пикасо «Герника». Глупавата маска от папиемаше, изобразяваща рога на бик, беше килната на една страна, но костюмът на тореадор му стоеше прекрасно.

— Да — излъга тя. — Бихте ли желали да отпиете глътка от свещения бокал на Хю?

— Ако това ще ме накара да рисувам като него — разбира се! — възкликна младежът, посегна към чашата, хвана я с две ръце и със страхопочитание я поднесе към устните си, опитвайки се да отпие, без да сваля маската от главата си.