Joro - Unknown

Видя, че майка й се приближава към тях. Саймън я придружаваше. Скай надушваше гнева му от разстояние. Стомахът й се сви. По-късно щеше да му плати за това унижение. Клий и Питър следваха Саймън и Огъста. С тях вървеше още един човек — младеж, облечен в пиратски костюм, с червена кърпа на главата и черна превръзка на лявото око.

— Божичко, къде я открихте? — извика Огъста. — Видях я да излиза от гората с този пират и… — Скай забеляза ненавистния поглед, който майка й хвърли към Джо. — Първо го виждам да танцува с Каролайн, а после да се измъква от тъмното със Скай!

— Мамо, той ми помогна! — бързо рече тя с надеждата, че ще прекъсне нападките й. — За малко да падна в потока.

— Къде се мотаеш, дяволите да те вземат! — изруга Саймън и впи жестоко пръсти в ръката й. — Какво, решила си да се изчукаш набързо в горичката ли?

— Мери си думите, глупако — сряза го Джо и разтвори пръстите му, за да освободи ръката на Скай.

Саймън беше пиян. Изгледа го с омраза, но бе така шокиран от намесата на Джо, че не успя да реагира.

— Е, благодаря — рече Огъста — за това, че помогнахте на дъщеря ми, господин…

— Джо Конър — представи се той с лек поклон.

— Конър? — повтори Огъста.

— Да.

— Конър. — Жестоката истина изплува пред очите й.

— Точно така.

— Не сте син на Джеймс Конър, нали?

— Напротив — Джеймс Конър беше мой баща. — Джо беше готов за битка. Гневът отново го бе завладял.

Каролайн пристъпи напред, за да предотврати свадата, но Джо гледаше през нея като през стъкло.

— Мили Боже! — възкликна Огъста.

— Госпожо Ренуик — намеси се Сам Тревър и изправи рамене. — Миналото си е минало. Имате прекрасни дъщери. Тъкмо започнахме да се опознаваме. А аз и Джо сме приятели на Каролайн. Именно тя ни покани на бала тази вечер.

— Така е, мамо — тихо каза тя. — Моля те, престани. Те наистина са ми приятели…

Огъста я изгледа така, сякаш Каролайн току-що беше предала семейството си и дори не го осъзнаваше. После се обърна към Сам и се опита да вникне в смисъла на казаното от него. Накрая хвана най-голямата си дъщеря за ръката и рече:

— Не помниш ли какво се случи? Знам, че помниш… колко ужасно беше. Баща му ни нарани жестоко! Моля те, тръгвай с мен. Веднага!

— Чуй ме, мамо — прекъсна я Каролайн и направи още една стъпка напред. Очите й търсеха тези на Джо.

— Какво ще ми кажеш? — сопна се Огъста. — Думите нямат никакво значение — не могат да заличат всичките неприятности, които бащата на този човек ни е причинил! Бях майка на две невръстни деца, а той нахлу в къщата ни, за да ни убие!

— Но не го направи, нали? — умолително рече Каролайн.

— Човек носи убийството в сърцето си — възрази майка й.

— Говорите за баща ми, госпожо — повиши тон Джо.

— Твоят баща… — понечи да продължи тя.

— Джо — опита се да го спре Сам.

— Съжалявам, че е заплашил дъщерите ви, но не мога да ви позволя да говорите за него по този начин. Разбирате ли?

— Онова, което разбирам, е, че не искам да те виждам до дъщерите ми! — заяви с разтреперан глас Огъста.

— Тръгвай, Сам — нареди Джо на по-малкия си брат и се обърна.

— Джо, чакай малко, човече — умолително изрече Сам.

Джо не спря и не се обърна. Продължи напред. Не се извини на Огъста. Не се сбогува с Клий и Питър. Не изчака брат си. Не хвърли изпълнен с отвращение поглед към Саймън, Не припомни на Скай онова, което й беше казал. Но най-вече — дори и Скай, макар и замаяна от алкохола, го забеляза — не се сбогува с Каролайн.

Каролайн го гледаше как се отдалечава. Беше притиснала ръка към гърдите си. Тъмната й коса бе все така елегантно вдигната нагоре, а бялата й рокля обгръщаше дългите й стройни крака. Каролайн стоеше сред членовете на семейството си и наблюдаваше как Джо Конър си отива.

_1 ноември 1979 година_

Скъпи Джо,

Никога преди не съм се чувствала така. Когато отворих твоето последно писмо, бях готова да се засмея, защото ти винаги ми разказваш забавни истории. Очаквах да науча нещо ново за теб или за Сам.

Но не предполагах, че ще прочета онова, което аз самата исках да ти пиша. Аз също те обичам, Джо. Знам, че сме прекалено млади, че дори не се познаваме както трябва, че никога не сме се срещали… Защо нито един от изброените факти няма значение за мен?

Картините са странно нещо. Понякога, когато вляза в галерия, заставам пред портрета на някое момиче. Виждам го да седи на стол или да гледа през прозорец, или да се разхожда по плажа и ме обзема странно чувство. Не знам как разбирам, че въпросното момиче е влюбено. Винаги съм се чудила как успявам да го разбера, след като никога не съм изпитвала подобно чувство.