Joro - Unknown

— Искаш ли да се гмурнеш с мен? — обърна се той към Сам.

Брат му поклати отрицателно глава.

— Не, зает съм. Трябва да поработя малко върху проекта си. Скоро се връщам в Нова Скотия…

— Да, до болка позната история — усмихна се Джо. — Трябва да събереш данните, преди да ти е изтекла стипендията.

— Нищо подобно. — Сам също направи опит да се усмихне, но не успя. В очите му се четеше дълбоко разочарование. Джо примигна и обърна поглед към чайките. Мразеше се.

Блек Хол.

Спомни си последното гмуркане със Сам. Тогава беше открил камеята. В този ден брат му пак се беше опитал да го убеди да остане в Йейл. Беше обикалял наоколо и беше разсмивал Джо с опитите си да изрече тези две думички: Блек Хол.

Каква беше целта на Сам? Двамата с Джо да се установят в града и да се опитат да се чувстват като семейство? Да преподават заедно? Да обсъждат лекциите си? Да се превърнат в отбор от Бръшляновата лига, братята златотърсачи? Да живеят в Блек Хол, за да може Джо да се влюби в Каролайн Ренуик?

Джо въздъхна, изправи се и разкърши рамене. Всичко това бяха пълни глупости. Сам беше мечтател. Мислеше си, че Джо не го познава и до известна степен това може би беше вярно. Но Джо Конър обичаше брат си Сам по-силно, отколкото беше обичал някого и това си беше самата истина.

Погледът му попадна на бреговата ивица. Блек Хол. Тя беше там. Беше наблюдавал лицето й, докато майка й говореше. Невероятните й сиво-сини очи бяха преизпълнени с обич и тревога за майка й и сестрите й — чувства, които Джо разбираше, но никога не беше изпитвал. И нима би могъл? Имаше ли време? Първо трябваше да завърши училище, после — да открива съкровища, да изнася лекции в Йейл…

Джо го беше видял. Беше го прочел по лицето на Каролайн, но нищо не можеше да направи, освен да се обърне и да си тръгне. Това го умееше най-добре.

Сега отново го направи. Обърна гръб на брат си. Стисна камеята и тя убоде дланта му. Соленият вятър погали лицето му. Блек Хол беше далеч — чак на брега. Йейл беше за учени академици. Нека Сам стане професор. Джо е търсач на съкровища — просто и ясно.

А търсачите на съкровища работеха сами.

* * *

Каролайн чакаше Клий да пристигне.

Огъста беше взела гергефа с бродерията си и се беше усамотила под сянката на едно дърво в градината, сякаш разбираше, че двете й по-големи дъщери имат да обсъждат важни проблеми, което изключваше нейното присъствие. А може би така й беше по-удобно.

Каролайн и Клий тръгнаха по стълбището, водещо към втория етаж. В мрачния коридор миришеше на лято и на духове.

— Какво ще й кажем? — попита Клий.

— Не знам.

Огъста информира Каролайн, че Саймън не се е прибрал през нощта. Колата му все още липсваше. Скай беше сама. Двете сестри тихо влязоха в спалнята й и се изправиха до леглото й. Скай спеше.

Сърцето на Каролайн се сви.

Скай се беше свила на топка: Беше придърпала белия чаршаф до брадичката си. Изглеждаше много млада и уязвима. Хомър лежеше в долния край на леглото. При вида на Каролайн той надигна глава, смъкна се от матрака и се протегна. Движеше се като старец. Придвижи се до приятелката си и вдигна към нея бялата си муцуна, очаквайки да бъде потупай. Каролайн изпита огромна любов към Хомър и към момичето, за което старото куче беше решило да се грижи.

— Скай — тихо подвикна.

— Събуди се. Вече е сутрин — каза Клий.

Скай се обърна на другата страна. Отвори очи, видя сестрите си, простена и отново отпусна клепачи. Очите й бяха подпухнали, устните — схванати. Лежеше неподвижно. Приличаше на заек, който безуспешно се опитва да се скрие.

— Стига, Скай — каза Каролайн и дръпна завесите. — Отиваме на плажа.

Скай не бързаше. Взе си душ, направи си кафе, после изведнъж реши, че прекалено много й се гади, за да го изпие. Позвъни в библиотеката — според сестрите й там тя търсеше съпруга си. Не я попитаха. Споменаването на Саймън беше неуместно.

Каролайн си спомни как ходеха на плажа, когато бяха деца. Слагаха си банските, изтичваха навън и се втурваха по стръмните каменни стъпала, водещи към брега. Сега седеше до портата с Хомър, легнал в краката й, и се опитваше да прояви търпение.

Накрая Скай се приготви и трите сестри поеха към плажа. Хомър прекоси градината, завирайки муцуна във всеки розов храст, изпречил се на пътя му.

— Съжалявам за онова, което се случи с Джо — започна Скай.

— Чувствам се виновна, че мама…

— Престани, Скай — сряза я Каролайн. — Вината не беше твоя, пък и снощната случка няма значение, ясно ли е?