Joro - Unknown

— Тя носи цялата тежест на плещите си, Скай — тихо каза Клий и Скай се почувства два пъти по-виновна при тези думи. — Татко просто е нарисувал онова, което е видял.

* * *

Джо Конър излезе от водата и застана неподвижно за минута, за да се отцеди неопреновият му костюм. Беше му студено, но в същото време се чувстваше пречистен. Не беше усетил как беше настъпила нощта — беше увлечен в работата си около потъналия кораб. Падналата мъгла беше обгърнала «Метеор». Чу звукът на сирена. Огледа се за Сам, но не го видя на палубата.

Операцията беше приключила за деня. Компресорът беше изключен. Гмуркачите събличаха водолазните си костюми й се отправяха към трапезарията за вечеря. Джо беше доволен. Имаха основание да празнуват — днес бяха открили основната част от съкровището.

Сандъците бяха заровени под пластове тиня и пясък. Предполагаше, че теглото на откритата находка е около двеста и двайсет тона. Били са разположени в задната част на «Камбрия», когато корабът е започнал да потъва. След като дни наред внимателно си бяха проправяли път през изпочупените и прогнили дъски и купищата камъни, най-сетне тази сутрин Дан беше попаднал на първия сандък. Това си беше чист късмет.

Джо го придружаваше. Двамата се бяха гмурнали, подминавайки костите на Елизабет Рандъл, и мислите на Джо веднага се бяха насочили към Клариса, към камеята и към Каролайн. Наложи се да си припомни, че контролирането на чувствата е важно условие за нормално дишане под вода.

Дан му сигнализира с фенерчето си и Джо го последва. Озоваха се в нещо, напомнящо дяволска пещера, оформена сред останките от потъналия плавателен съд. Вътре върху ситния пясък се виждаше сандък.

Беше направен от тъмно дърво, обковано с бронз, и беше преобърнат на една страна. Двете му заключалки бяха отворени и част от златото се беше разсипало. Водолазите започнаха да разравят наоколо — както във вътрешността, така и вън от «пещерата», за да видят дали има други сандъци.

— Какво мислиш, капитане? — прекъсна мислите му Дан, който току-що беше излязъл от водата.

— Денят беше вълнуващ. Ти свърши чудесна работа.

— Благодаря — усмихна се Дан. Взе бутилка бира от близката масичка и жадно отпи. От камбуза се чуваше весела глъчка — екипажът празнуваше.

— Да си виждал Сам? — попита Джо.

— Долу е. Вечеря.

Джо кимна. Брат му си беше събрал багажа — беше забелязал сака и моряшката торба на Сам, приготвени за път, през отворената врата на каютата му. Макар че от вечерта, когато двамата бяха провели онзи разговор за Йейл, Сам нищо не беше споменавал за тръгване.

— Утре ще укрепим сандъците — каза Джо на Дан.

— Аз пък мисля да го направим още тази вечер. Можем отново да се гмурнем, Джо. Хайде да извадим…

— Ще го направим утре, Дан — прекъсна го той. Говореше с любезен, но нетърпящ възражение тон. Искаше членовете на екипажа да се отнасят към решенията му с респект. Той беше капитанът, а освен това беше свикнал да работи с методичността и търпението на учен, докато Дан беше моряк от Маями, професионалист при спасяването на потънали кораби. Добре познаваше своята област, но нямаше представа от океанография, освен това беше авантюрист по душа.

— Стига, Джо! Цялото това богатство може да бъде отнесено от течението… — избухна Дан.

— Казах утре! — отсече Джо и се отдалечи.

Застана до перилата и се опита да овладее гнева си. Беше ставал свидетел на множество спасителни акции, където нетърпението водеше до провал — останките се срутваха и златото изчезваше в морските дълбини. Загиваха членове на екипажите. Трябваше да пристъпят към спасяването на съкровището внимателно, стъпка по стъпка. От друга страна, знаеше, че Дан има право: на следващия ден сандъците можеше да ги няма.

Също както и останалите Джо искаше час по-скоро да приключи и да се махне възможно по-далеч от Блек Хол. Ако останките от кораба не бяха толкова нестабилни, щеше да издаде нареждане изваждането на съкровището да започне още в този момент. Изкушението беше силно.

— Хей, няма ли да вечеряш? — чу се гласът на Сам зад гърба му. Брат му седеше на крачка зад него с парче прасковен пай в ръката.

— Да, само исках да прегледам картите.

Сам се опита да намести очилата си, но докато го правеше, вилицата падна от чинията на палубата.

— Ето, това е за теб — рече и подаде чинията на Джо.

— Благодаря — кимна той, пое чинията и се загледа в брат си, който старателно избърсваше вилицата с единия край на ризата си.