Joro - Unknown

— Сигурно е бил много изморен от плуването — предположи Марипат и погали снимката на кученцето с малкото си пръстче. — Бедното животно.

— Да. — Огъста се загледа в снимката. Сама я беше направила. Беше сложила Малчо върху своята розова сатенена възглавничка, за да излезе по-добре. Въздъхна. — Не искаше да яде. Нито да пие вода. Трепереше, измръзнал до мозъка на костите си от студената морска вода. Наистина си мислех, че ще умре.

— И умря ли? — със страх попита Марипат.

Баба им направи пауза, после отвърна:

— Не. Вечерта го взех при мен в леглото. Бях донесла и котките, за да ни топлят. Всички се свихме накуп. Приличахме на семейство лисици в бърлога. Беше топло и приятно.

— И ти си го стоплила? И той оживя? — попита с надежда Марк.

— О, да. Оживя. — Огъста изви вежди и подаде на децата по още една кифличка. Марипат се поколеба дали да я вземе, но Марк веднага я грабна.

— И той се е сприятелил с Мяу-Мяу, Спънки и Ликърис? — Марипат облиза захарта, полепнала по пръстите й.

— Ами, не.

— Не? — извикаха едновременно двете деца. Изглеждаха разтревожени.

Огъста се запита дали изобщо трябваше да започва да им разказва тази история. Опита се да я преиначи, да я направи по-ведра.

— Най-накрая Малчо ожадня. Дадох му да пие мляко от шишето на куклата ми, после сипах още малко в една уличка. Трябваше да отида на училище, но преди да тръгна, му дадох да дояде остатъка от кашата ми.

— О! Сигурно е бил много щастлив!

— Тръгнах към училището, следвана както винаги от Спънки. Като ученичка изкарвах отлични оценки, деца — продължи Огъста. — Учителите ми казваха, че съм дете за пример.

— А какво стана с Малчо? — попита несмело Марипат.

— Оставих го в стаята си, за да не го види майка ми.

— Защото още не си имала възможност да говориш с нея и да я убедиш, че той трябва да остане у вас — разумно обобщи Марк. — Остави ли котките при него, за да му правят компания?

— Да — кимна Огъста.

— И те станаха ли най-добри приятели? — попита Марипат, обзета от предчувствието за щастлив завършек на историята.

— Не — отвърна Огъста. Знаеше, че е отишла прекалено далеч, но нямаше връщане назад. — Той ги изяде.

Марипат зина от ужас. Марк не откъсваше очи от албума. Огъста бързо обърна няколко страници. Марипат се опита да сдържи сълзите си, но те потекоха по страните й.

— Защо? — попита тя.

— Защото се оказа, че не е чихуахуа! — обясни баба им. — Беше ужасно! Върнах се вкъщи от училище и открих кръв и котешка козина из цялата стая. Котешки крайници, оглозгани до костите.

— Мяу-Мяу! Ликърис! — проплака Марипат.

Огъста през сълзи им разказа останалото. Беше заварила Малчо до леглото си — цялото в кръв. Малкият му език висеше отвън, от ноктите му капеше кръв, а физиономията му приличаше на демонична маска, когато се нахвърли хищно върху нея. Едва беше успяла да затвори вратата.

— Оказа се, че Малчо е виетнамски воден плъх — един от най-кръвожадните бозайници на земята. Ветеринарният лекар, който дойде да събере останките от горките ни котки, предположи, че е попаднал на някой товарен кораб, тръгващ за Америка от Азия, и е паднал някъде из нашия залив.

В този момент пристигна Клий. Беше дошла да вземе децата си. Щом я видяха, те зареваха с глас. Тя изпусна торбите със зеленчуци, които носеше, и се спусна към тях. Притисна ги към гърдите си, но децата продължиха да ридаят.

— Мамо! — извика разтревожено Клий. — Какво се е случило?

— Мамо, баба е имала ужасен домашен любимец, който е изял нейните добри котки! — изхълца Марк. — Някакво дяволско животно, което приличало на чихуахуа, но не е било куче!

— Разказала си им за Малчо? — Клий не можеше да повярва на ушите си.

— Ами, да. Разказах им, защото те ме питаха! — опита се да се защити Огъста.

— А ако те бяха помолили да им дадеш да си играят с кибрит, щеше ли да им позволиш? Или пък ако искаха да си хапнат десерт преди вечеря? Може би и това би им позволила?

Майка й сви устни. Чувстваше се ужасно. Не смееше да спомене за лимонените кифлички. Всичко, което беше искала, бе да прекара няколко приятни мигове с внуците си, да ги накара да я обикнат малко повече. Беше си помислила, че историята за Малчо ще им се стори страшна и вълнуваща.

— Мислех, че децата обичат страшни истории — отбранително рече тя.

Клий поклати глава, но нищо не каза. Тя поведе децата си през двора. Огъста я видя как ги хвана за ръце и как тримата се насочиха към каменните стъпала, водещи към плажа, как за миг се спряха и се заслушаха в шума на вълните. Напрежението в гласовете им скоро изчезна и те отново се превърнаха в майка и две деца, които спокойно разговарят.