Joro - Unknown

— Сега обаче не спя — спокойно рече тя.

— А, добре.

— Къде беше?

— Какво искаш от мен? Да ти давам отчет за всяка своя стъпка ли? Ако си искала такъв съпруг, да се беше омъжила за Питър.

— Това и сама го осъзнавам. Но да оставим този въпрос. Искам да знам къде беше.

— В ателието си. Работех.

— Това не са дрехите, с които рисуваш — отбеляза тя.

— Откъде знаеш? — изсмя се Саймън. — Имаш проблем, Скай. През повечето време си толкова пияна, че дори не забелязваш с какво съм облечен, когато рисувам.

— Тази вечер не съм пияна.

— Няма значение.

— Искам развод — изрече бавно тя.

Възцари се гробна тишина. Саймън продължи да се разсъблича. Беше сигурна, че в момента съпругът й се чуди как да запази предишното положение: искаше да задържи Скай, защото името й и парите й му даваха сигурност, но също така искаше да разполага със свободата да спи с други жени.

Саймън се изправи гол на лунната светлина. Беше висок и слаб. Синкавата светлина караше тялото му да изглежда влажно. Той за пореден път надигна чашата към устните си и се поглади по гърдите. Пристъпи към Скай. Приседна на крайчеца на леглото и й предложи от чашата си. Тя поклати глава. Той остави чашата на тоалетната масичка и се пъхна под завивките. Плъзна ръце под нощницата й. Погали гърдите й. Не беше я докосвал така от дълго време. Тя прехапа устни и изви гръб. Саймън я целуна по шията, езикът му опита вкуса на кожата й. Усещането беше толкова прекрасно, че тя едва се сдържа да не изстене от удоволствие.

— Хм, Саймън — започна.

— Да? — Продължи да гали бедрата и корема й и да покрива с чувствени целувки шията й.

— Махай се от леглото ми.

— Знаеш, че не го искаш — измърмори той.

— Махни се от леглото ми — повтори тя. — Събери си гадните дрехи от моя под и незабавно изчезни оттук. Наистина ли мислиш, че искам да ме докосваш, след като си бил с друга жена? Не чу ли какво ти казах преди малко? Искам развод.

— Сигурно се шегуваш! — възкликна Саймън. — Не говориш сериозно. — Седна в леглото и я загледа втренчено.

— Напълно сериозна съм.

Той стана от леглото, облече се и се разбесня из стаята. Ругаеше. Мразеше я. Никога вече нямаше да успее да възстанови старите си отношения с нея. Никога. Смелостта, която Скай беше открила в себе си по време на свадата на плажа, щеше да я съпътства до края на живота й. С един замах слагаше край на всичко, което я беше наранявало или можеше да я нарани.

Саймън излезе от стаята. Чуваше стъпките му, затръшването на вратата зад гърба му. Скай разтреперана посегна към телефона.

Беше сряда, пет часът сутринта. Зазоряваше се. Въпреки че беше рано, тя решително набра номера на Каролайн. Така беше: винаги, по всяко време, когато имаше нужда, Скай можеше да й позвъни и сестра й щеше да се отзове. Не бяха говорили от няколко дни. Трябваше да възстанови връзката с най-голямата си сестра. Притисна слушалката към ухото си и чу сънливия глас на Каролайн.

— Аз съм — каза Скай.

— Добре ли си? — попита я разтревожено.

— Да. Каролайн, извинявам се, че се обаждам толкова рано.

— Радвам се, че го направи.

— Току-що помолих Саймън да напусне дома ми. Просто се случи и исках да ти го кажа. Можеш ли да повярваш? Казах му, че искам развод. Писнало ми е от всичко.

— О, Скай! Много се радвам! — възкликна Каролайн.

— Искам да се оправя. — Докато говореше, гласът й ставаше все по-дрезгав. Знаеше, че това, което казва, е вярно, но трудно постижимо. Да се почувства по-добре. Не би трябвало да има нищо по-лесно от това, но не и в пет сутринта, когато трепереше от желанието да обърне една чашка, за да потисне болката.

— И аз искам да се оправиш — промълви Каролайн.

— Цял ден не съм сложила капка алкохол в устата си — каза Скай.

— Толкова се гордея с теб! — Скай си спомни всички случаи, в които сестра й беше казвала същото: по време на пролетните концерти, при участието й в училищните пиеси, когато беше на шест години и направи най-хубавата количка от всичките си съученици, когато на дванайсетгодишна възраст извая първата си скулптура, когато постъпи в колежа, когато се премести да живее в Рим, когато направи първата си самостоятелна изложба в Ню Йорк.

Каролайн винаги беше до малката си сестра и винаги се гордееше с нея.

— Съжалявам за нещата, които ти наприказвах онзи ден — промълви виновно Скай и стисна още по-силно слушалката.

— Не се извинявай. Срамувам се да призная, че до известна степен имаше право.

— Искаш да кажеш, че ти… съжаляваш?