Joro - Unknown

— Защо смяташ така?

— Защото ако баща ни ни беше обичал, той щеше да остане в живота ни, а не да избяга от него.

— Татко просто загуби надежда — промълви Клий.

— Запитай се защо! Ние все така продължавахме да го обичаме. Не знам за теб, но аз продължавах и да се нуждая от него. Дори повече от преди, ако това изобщо е възможно.

— Знам.

Каролайн затвори очи и стисна клепачи. Изтри с пръсти сълзите си, а раменете й се затресоха от беззвучни ридания. Клий наблюдаваше сестра си: тя никога не си позволяваше да изплаче мъката си. Трите сестри никога нямаше да разберат постъпката на баща си, причината, поради която беше решил да ги напусне.

— Въведе ни във варварски свят — толкова по въпроса за «възторга от живота»! — промълви Каролайн. — Колко зле, че философските му понятия бяха в такъв ужасен конфликт. През детството ни ни водеше на лов и ни караше да убиваме животни, а после изведнъж престана да ни води по планините. Край.

— Не съм съгласна. Мисля, че това не беше краят — възрази Клий. — Баща ни беше болен. Така виждам нещата аз — беше се поболял от скръб.

— В такъв случай ти си по-склонна да проявиш разбиране, отколкото аз — отбеляза Каролайн.

— Няма полза да таиш горчивина в себе си. — Клий сложи длан върху ръката на сестра си. Тя не се отдръпна. Само на Клий позволяваше да й говори по този начин. Клий беше по-нежна, по-доверчива от нея и от Скай — може би защото не беше присъствала на смъртта на Андрю Локууд. Не беше преживяла трагедията като другите две момичета.

— Той искаше да е край теб, Каролайн — каза Клий. — Затова идваше в твоя хотел.

— Да се напива! — извика тя и потисна едно ридание.

— Какво не е наред? — погледна я загрижено сестра й. — Изглеждаш ужасно.

— Може би се държа резервирано? Може би отблъсквам хората, които се опитват да се грижат за мен? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не точно. — Клий беше притеснена за сестра си.

— Не точно? Би ли била по-конкретна?

— Ти си… компетентна. Справяш се чудесно с всичко и оставяш у хората впечатлението, че не се нуждаеш от тях.

— Напротив — нуждая се, и то много — някак гневно рече Каролайн. — Искам Скай да се съвземе.

— Ъ-хъ — кимна Клий. Отново ставаше свидетел на противоречията у по-голямата си сестра и се удивляваше на факта, че дори гневът не беше в състояние да я накара да заговори за своите потребности, вместо да ги проектира върху онези, които обичаше.

— Съжалявам, но ако беше чула Скай, щеше да разбереш — каза Каролайн. — Тя е зле. Как мразя този мит, че пиенето и талантът вървят ръка за ръка в нашето семейство и се предават по наследство! Скай и татко. Каква лъжа!

— Може би именно заради това се омъжих за свещеник — усмихна се Клий. — Един мъж, на когото да мога да разчитам и да вярвам. — И това бе истина. Никога не би се свързала с обикновен човек — с някой, който да смята, че дребните лъжи са в реда на нещата, че една извънбрачна връзка е нещо безобидно и приемливо, стига никой да не разбере за нея; с човек, който да търси в алкохола спасение от себе си.

Каролайн насочи вниманието си към касовите бележки. Клий наблюдаваше как пръстите на по-голямата й сестра бягат по клавишите на калкулатора и си мислеше: «Ето я Каролайн в действие, Каролайн във върхова форма.» Клий познаваше всички средства, към които прибягваше най-голямата Ренуик, за да избяга от действителността, и това беше едно от най-ефективните.

— Добре ли прекара снощи? — полюбопитства тя.

— Моля? — Пръстите на Каролайн замръзнаха върху клавишите.

— Питам за снощи. Забавлява ли се? — с усмивка повтори Клий и понеже сестра й не отговори, реши да продължи: — Качи се на «Метеор», нали?

— Да — кимна тя, затвори очи и се опита да събере мислите си. Внезапно клепачите й се отвориха, сивите й очи блеснаха и тя избухна: — Да беше го чула! Той е не по-малко луд от Скай! Да не кажа — повече! Ако го слуша човек — аз съм виновна за всяко нещастно дете!

— За мен не си — меко каза Клий.

— Искаше да му дам отчет за всичко, което се е случило в нощта, когато баща му умря. Беше ужасно.

— Сигурно — с успокояващ тон рече сестра й.

— На практика ме опече на бавен огън — продължи Каролайн. — Казах му каквото можах, а той започна да ми се прави на велик и да ми обяснява как съм нямала представа той как се бил чувствал. Но в един момент сигурно съжали за тона си, защото ме претегли към себе си — толкова силно, че чак рамото ме заболя — и ме целуна.

— Целунал те е? — вдигна вежди Клий.