Joro - Unknown

Усещаше остра смесица от болка и копнеж, напрежение и облекчение. Дишаше по-леко, отколкото в мига, в който стъпи на кораба. Без да поглежда към Джо, тя се наведе и вдигна снимката от пода. Приглади я внимателно и я прибра в джоба си. Дори и да я беше видял какво направи, Джо нищо не каза.

Излязоха навън. Студеният вятър ги блъсна в лицата. Каролайн закопча сакото си. Стоеше на палубата, гледаше развълнуваната вода и бе готова да заплаче.

«Камбрия» беше някъде там долу, в краката й. Водата ставаше все по-буйна и ако не побързаха, може би нямаше да успеят да стигнат до брега.

Докато се прехвърляха в моторницата, я обзе някакъв примитивен страх, че ако падне във водата, ще потъне. А беше отлична плувкиня.

На връщане Джо караше по-спокойно. Липсваше агресията от посрещането. А може би просто внимаваше повече, тъй като водите бяха по-опасни отпреди няколко часа.

Каролайн стискаше в дланта си монетата, която й беше подарил. Струваше й се, че това е някакъв талисман, който ги предпазва от беди. Някакво демонично същество изскочи от дълбините на океана. Светеше с ярка неонова светлина. Тя нервно подскочи. Рибата се гмурна във водата, пронизвайки я с фосфоресциращ огън.

Когато стъпиха на твърда земя, Джо застана пред Каролайн, но не знаеше какво да й каже. Тя подозираше, че той иска да й се извини заради целувката.

— Благодаря ти за вечерята — промълви с разтреперан глас тя. Трябваше да му помогне да се отпусне, да престане да се чувства неловко.

— А аз ти благодаря, че прие поканата.

— Сигурен ли си, че ще успееш да се върнеш на «Метеор»?

— Да, ще успея.

Защо я обзе разочарование? Онази целувка сякаш беше поставила началото на нещо… В гърдите й се надигаше топло чувство, искаше й се Джо отново да я вземе в прегръдките си. Потръпна. Желанието се беше появило неочаквано и беше силно и непознато.

Вълните удряха по дока, по лицето й падаха солени пръски и й действаха успокоително. Спомни си думите на някакъв поет, че хората не строели катедрали край брега на морето, защото гледката била толкова красива, че щяла да им пречи да се съсредоточат за молитва. Каролайн беше съгласна с това. Повечето от пътуванията й я отвеждаха край бреговете на един или друг океан и сега тя изпитваше желание отново да тръгне на път, за да избяга от настоящето.

Вдигна поглед към Джо. Той се канеше да каже нещо. Пристъпи към нея, но внезапно спря.

По шосето се движеше кола. Шумът от мотора долиташе до тях, примесен с воя на вятъра. Едно жълто такси спря на пустия паркинг на крачка от дока. Някакъв младеж слезе от колата, плати на шофьора и измъкна голяма черна чанта и огромна раница от багажника.

Таксито потегли.

— Хей, вие трябва да сте от комитета по посрещането! Здравейте! — извика въодушевено младежът.

— По дяволите! — изруга тихо Джо и пъхна ръце в джобовете на джинсите си.

Изправи рамене. На устните му се появи едва забележима усмивчица, но той направи всичко възможно да изглежда строг и ядосан.

Младежът имаше вид на колежанин. Бейзболната шапка на главата му беше обърната с козирката назад. Беше слаб, носеше очила с тънки рамки и се усмихваше. Тръгна право към Джо и Каролайн. Когато свали шапката си, тя установи, че косата му е къса и светла, но по-тъмна от тази на Джо.

— Как разбра, че пристигам точно тази вечер? — попита младежът, пусна багажа си на земята и прегърна Джо. — Исках да те изненадам, а ти стоиш тук и ме чакаш! Господи!

— Не знаех — отвърна Джо. Той не се отдръпна от прегръдката на брат си и Каролайн се усмихна разбиращо.

— Здрасти — кимна й новодошлият. Усмивката му беше прекрасна — широка, открита. Внезапно й хрумна, че Джо би изглеждал по същия начин, ако се чувства щастлив.

— Каролайн, това е брат ми Сам Тревър. Сам, запознай се с Каролайн Ренуик.

Те си стиснаха ръце. Дали името й направи някакво впечатление на Сам? Тя беше сигурна, че за Джо фамилията й звучеше като името на дявола, и предполагаше, че това се отнасяше и за по-малкия му брат.

— Приятно ми е — кимна тя.

— На мен също — отвърна Сам и устните му отново се разтегнаха в усмивка. — Към кораба ли сте се запътили?

— Всъщност вече се прибирам у дома — каза Каролайн.

— Да, тъкмо си тръгваше — потвърди Джо и гласът му прозвуча някак рязко. А може би точно това беше намерението му — да демонстрира грубост и пренебрежение.

— Стар досадник — ухили се Сам. — Опитва се да се държи по същия начин и с мен, но това не ми минава.

— Не исках да… — започна Джо и очите му извинително се спряха върху лицето на Каролайн.