Joro - Unknown

— Но тогава аз бях дете, Джо! Също като теб! Не посмях да ти напиша какво точно се е разиграло в дома ми!

— Кажи ми сега! — Джо я погледна в очите. — Моля те!

Споменът от онази далечна коледна вечер беше жив. Тя затвори очи и си представи кухнята в «Хълма на светулките». Струваше й се, че дори усеща аромата на току-що изпечените курабийки. Виждаше очите на Джеймс Конър.

— Баща ти беше тъжен — бавно започна Каролайн. — Това е нещо, което се е запечатало в съзнанието ми. Ужасно тъжен. Държеше се като обезумял, но само защото много обичаше майка ти.

— Той ли го каза?

Каролайн кимна. Въпросите му я връщаха назад. Виждаше оръжието в треперещата ръка на Джеймс Конър, брашнените отпечатъци от пръсти по престилката на майка й над издутия корем. Ужасът в очите на Клий.

— Плачеше. Баща ти плачеше. До онзи момент никога не бях виждала възрастен човек да плаче. Каза на майка ми, че баща ми вече не я обича, че се е влюбил в твоята майка. Беше побеснял.

— И тогава се е застрелял?

— Не. Той искаше да убие нас — с треперещ глас отвърна тя и по изражението на лицето му прочете, че тази част от историята не му е известна. Джо изглеждаше поразен.

— Искал е да убие теб и майка ти?

— Също Клий и Скай. Макар Скай да не беше още родена. Тя се роди два дни след тази случка, на Коледа, и за мен тя все едно е била там, с нас.

— Но защо?

Каролайн срещна погледа му. Очите му бяха мрачни, устните му трепереха. Осъзна, че Джо се страхува да чуе продължението. Спомни си момченцето от снимката — цялото му лице сияеше от усмивката.

— Защото моят баща му откраднал онова, което той най-много обичал — равно произнесе тя. — Предполагам, е мислел, че ако убие нас, ще отнеме онова, което моят баща е обичал най-много.

— Съпругата и дъщерите му. Баща ми е искал да те убие!

— Но не го направи. Баща ти не би могъл да стори подобно нещо, Джо.

Той затвори очи.

— В моето съзнание той винаги е присъствал като добър човек — продължи Каролайн, а в гърлото й сякаш беше заседнала буца. — Добър човек, обзет от отчаяние. Полудял от любов.

— Хм.

— Това беше у него — добави тя и бръкна в джоба си. Още преди да тръгне за кораба, си беше помислила, че може да й се удаде удобен случай, и ето, че не се беше излъгала. Подаде на Джо детската му снимка, изпръскана с кръвта на баща му.

Той пое снимката от треперещите й пръсти и дълго я гледа. Когато вдигна очи към Каролайн, тя забеляза, че погледът му е сърдит и че в очите му издайнически проблясват сълзи. Той бързо прокара длан през лицето си.

— По дяволите!

— Той те обичаше, Джо — каза тя. Знаеше колко му е трудно в този момент — той се чувстваше ужасно, че може да се разплаче и че Каролайн вижда това.

Джо отмести очи встрани, опита се да се овладее. Дългите тъмни мигли хвърляха сянка върху обветреното му лице.

— Наистина те обичаше — повтори тя, когато Джо не отвърна.

Устните му се изкривиха. Той отвори очи и отново погледна старата снимка.

— Обичам тази снимка — призна Каролайн. — Но ще те разбера, ако решиш да си я вземеш. Беше на баща ти, но аз наистина я обичам. Тя означава много за мен.

— Моята снимка? — попита дрезгаво той. — Защо?

— Защото това тук е моят стар приятел Джо Конър.

— Само че аз сложих край на това наше приятелство.

— Не можах да повярвам, когато получих писмото ти, в което ми казваше никога повече да не ти ниша. Нямах представа, че си смятал бащите ни за приятели. Искаше ми се да вярвам, че знаеш истината, и не ти споменавах нищо по въпроса просто защото не исках аз да ти разкривам подробностите.

— Не трябваше да си ти, само че тогава така смятах. Бяхме много млади.

Каролайн сведе очи. Ръцете й трепереха неконтролируемо. Прощаваше ли й Джо? За раната, която тя никога не беше искала да му нанася? Защо продължаваше да й се струва, че му коства прекалено много да произнесе тези думи? Устните му бяха свити, очите — далечни и непроницаеми. Имаше чувството, че той е получил онова, което е искал да получи от нея, само дето тя самата не знаеше какво беше то. В момента най-силното му желание беше тя да изчезне.

— Трябва да е било ужасно за семейството ти — рече най-сетне тя.

Някакво чувство пробяга по лицето на Джо. Той остави снимката на масата и опря брадичка на дланта си, но очите му не се откъсваха от образа на шестгодишния малчуган, който се усмихваше на целия свят. Докосна кафеникавите петна върху снимката.

— Какво стана после? — настоя да узнае Каролайн.

— Нищо особено. След няколко години майка ми се омъжи повторно. Роди се брат ми и тя имаше възможността да го отгледа така, както би трябвало да се отгледа едно дете.