Joro - Unknown

— Впечатляващо. — Представи си вълнението, което Джо беше изпитал при тази първа находка в живота си. — Ти изобщо някога работил ли си като океанограф?

— Само няколко години. Но дори и тогава цялото ми свободно време беше посветено на четене на книги за изчезнали или потънали кораби. Нали се сещаш — местни легенди, неуспешни експедиции, всичко, което можех да открия. През отпуските си пътувах до по-близките места, за които бях чел, и ги проучвах. Спестих малко пари и си купих акваланг. Направих първото си гмуркане и открих достатъчно неща, които успях да продам на добра цена. Така финансирах първата си самостоятелна експедиция.

— Значи си се отказал от океанографията?

Джо поклати глава:

— Не. Непрекъснато я използвам. Дори в момента може да се каже, че я практикувам. Просто не съм обвързан със съответната държавна институция.

— И ето те сега тук — зает с изваждането на «Камбрия» — промълви Каролайн, загледана замислено в тъмната вода.

— Мисълта за този кораб не е напускала съзнанието ми нито за миг — призна той. — Независимо къде се намирах, независимо във водите на кой океан се гмурках, не преставах да мисля, че «Камбрия» е тук, край бреговете на Нова Англия, и че един ден на всяка цена ще дойда да я открия.

— Това, което откриваш в момента, отговаря ли на очакванията ти?

— Да — кимна Джо и напрегнато се вгледа във водата, сякаш искаше да види през нея.

— Радвам се, че точно ти си се заел с това, а не някой друг — призна неочаквано и за самата себе си Каролайн. — Изглежда ми толкова… естествено ти да търсиш «Камбрия». Изненадана съм, че никой преди теб не се е сетил да го направи.

— Напротив, опитвали са се — обясни Джо, — само че корабът е заседнал на неочаквано за изследователите място. Необходимо е да се проведат… хм… специални операции, за да не пострадат гмуркачите.

— Искаш да кажеш, че си достатъчно добър? — засмя се Каролайн и отпи от виното си.

— Не точно — с неудобство отвърна Джо. — По-скоро имам отличен екипаж и много добра техника, както и достатъчно пари за една успешна акция.

— А сега имаш и дневника на Клариса.

— Много е объркващо. Четеш дневника, после се гмуркаш и се чувстваш свързан с хората, които са загубили живота си на този кораб.

— Това притеснява ли те?

Джо не отговори веднага.

— Да, притеснява ме, но въпреки това продължавам да изпитвам желанието да разбера.

— Защо те притеснява?

— Трудно е човек да остане равнодушен. И преди съм се натъквал на човешки скелети, но…

— Но какво?

— Но за мен те бяха просто скелети и нищо повече. Те нямаха имена. Сега, когато чета дневника на Клариса, всичко придобива друго измерение, става по-лично. Искам да те предупредя, че не правя паралелите, за които ми намекваше в бележката си.

Каролайн искаше да насочи разговора към случилото се някога между тях, но не знаеше как да започне. Искаше да си изясни как бяха стигнали от онези далечни дни до днешната вечер. Пръстите й бяха студени, по страните и челото й сякаш се забиваха ледени иглички.

Тя потръпна и това не убягна от погледа му.

— Да влезем вътре — предложи той.

— Харесва ми да стоя тук — каза и се огледа наоколо. Вятърът разроши косата й и тя я отметна рязко назад. Трябваше да му каже нещо.

— Винаги, когато съм си мислел за теб, съм си те представял навън — призна Джо, прекъсвайки мислите й. — Жизнена, с нищо, което да е в състояние да те докосне, освен четирите елемента…

— Аз съм дете на природата — призна тя.

Джо се засмя и отвори една врата. Каролайн усещаше тялото му зад своето. Той не я хвана за ръката, за да я поведе през тесния коридор. След няколко минути попаднаха в напълно различен свят от този, на който се бяха наслаждавали на палубата. Салонът беше облицован с тиково дърво. Месингови лампи излъчваха приглушена светлина. По полиците, заемащи цяла стена, се виждаха книги, имаше и навигационни маси. Над канапетата висяха цветни графики на различни видове кораби.

Цялата мебелировка беше вградена и приспособена за живот по вода. Канапетата бяха тапицирани с тревистозелена дамаска. Край люковете се виждаха барометри, ветропоказатели и всякаква друга апаратура — всичко лъснато до блясък. В единия ъгъл имаше камина, в която бе запален огън.

— Ето как е изглеждала — каза Джо и подаде на Каролайн една скица. На листа беше нарисувана красива тримачтова баркантина.

— Това «Камбрия» ли е? — попита тя.

— Кораб, подобен на нея. «Камбрия» е бил английски кораб, който е превозвал, освен злато и много оръжие. Потънал е през 1769 година. В рифа Мунстоун.