Joro - Unknown

— Здравей, капитане — извика единият от тях.

Джо направи знак на Каролайн да го последва, приближи се до мъжа и се надвеси над него, за да чува по-добре онова, което му казва. След малко кимна и отвърна нещо. Посегна към един от кръглите предмети, взе го и го подаде на Каролайн.

Топката беше изненадващо тежка. Когато я пое, за малко да я изпусне — не очакваше предмет с такъв размер да тежи толкова много. Джо й каза нещо, но тя не можа да го чуе заради шума от компресора. Сви рамене. Джо се усмихваше — очевидно заради това, че тя щеше да изпусне тежестта върху пръстите на краката си.

— Това е гюле. Открихме го днес — извика Джо.

— О! — възкликна Каролайн. Беше силно развълнувана, независимо че бе решила да не показва чувствата си.

Наведе се, за да огледа останалите предмети. Забеляза купчина монети, покрити с водорасли също както гюлето. Джо взе една монета и я сложи в дланта й.

— От «Камбрия» е — замислено изрече Каролайн.

— Да.

Тя заобръща монетата. Не откъсваше очи от нея. После понечи да му я върне, но той сви пръстите на ръката й в юмрук и ги стисна здраво.

— Задръж я — каза й.

— Благодаря.

Помогна й да се прехвърли през перилата и да се качи на една от големите лодки. Въпреки че хората бяха заети, появата й не остана незабелязана. Капитанът я водеше от група на група и даваше инструкции. Каролайн кимаше любезно на работниците, стискаше влажните им ръце с полепнал по тях морски пясък. Знаеше, че всички я оглеждат преценяващо. Дали не я сравняваха с други жени, които Джо също беше развеждал наоколо? Или може би появата й тук беше нещо необичайно, може би той просто нямаше навика да води жени на кораба? Всъщност какво значение имаше?

Тя влезе в кабината, а Джо събра целия екип на палубата, за да им каже няколко думи. Компресорът беше спрян, светлините — включени. След няколко минути всички се прехвърлиха на една от лодките и потеглиха към брега с радостни викове.

— Не мислиш ли, че така е по-добре? — попита я Джо. — Сега вече можем да се чуваме. Шумът беше ужасен.

Беше на около два метра от нея. Косата му беше разрошена и влажна — сякаш самият той се беше гмуркал във водата. На устните му играеше нехайна усмивка, а тъмносините му очи гледаха остро.

— Какво стана? — попита Каролайн.

— Дадох им почивка. Отидоха на кръчма — отвърна той.

— Наистина ли? — подозрително го изгледа тя. — Значи сега съм сама в открито море. Тук е само Джо Конър. Какво смяташ да предприемеш? Да ме хвърлиш зад борда ли?

— Не — отвърна Джо. — Просто си помислих, че през последните няколко години са се случили доста неща, за които трябва да си поговорим, и не исках екипажът да ни подслушва.

— Не трябваше да го правиш само заради мен — отбеляза Каролайн, макар тайно да се радваше, че беше постъпил така. Беше прекрасно някой да прекрати изследователска операция само за да се наслади на приятен и спокоен разговор с нея!

— Искаш ли вино? — попита я. Едва сега Каролайн осъзна, че той не беше оставял бутилката, която тя беше донесла. — А може би предпочиташ нещо друго?

— Не, ще пия вино — отвърна тя.

Той изчезна за секунда от погледа й, после отново се появи. Носеше една чаша за вино, тирбушон и голяма водна чаша, пълна със сок. Двамата излязоха на палубата. Въздухът беше хладен, звездите тъкмо изгряваха.

Облегнаха се на перилата и се заслушаха в шума на вълните. Сега, когато всички бяха напуснали кораба, той изглеждаше тъмен и пуст. Каролайн почувства, че я обзема напрежение.

— Прекрасно е — промълви тя.

— Винаги си обичала водата. И по-точно — морската вода — замислено отбеляза Джо.

— И продължавам да я обичам.

— Аз също.

— Прекрасно е, че си изкарваш прехраната по този начин. Кога реши да станеш търсач на съкровища?

— Когато получих твоето писмо, в което ми разказа за «Камбрия».

Каролайн тихо се засмя и отпи от виното си.

— Питам те сериозно.

— И аз ти отговарям напълно сериозно. Идеята се зароди именно тогава, но се разви, когато отидох в гимназията. Първото ми пътуване беше в Индийския океан с един малък океанографски кораб, изследващ седименти и съдържанието на сол във водата. По време на това плаване съвсем случайно се натъкнахме на останките на един кораб отпреди век и това допълнително засили интереса ми. Тогава открихме много злато.

— Казваш, че корабът е бил на сто години?

— Да. Турски търговски кораб, превозващ коприна, сапфири и рубини, златни медальони, статуи и кюлчета злато, късове кехлибар. Монети, датиращи от деветстотин и деветдесета година.