Joro - Unknown

Каролайн нищо не каза, нито промени изражението на лицето си. Докато пресичаше плажа, почувства, че я обзема странно задоволство. Много скоро светулките щяха да закръжат наоколо в своя обичаен нощен танц. Вдясно се виждаше огромният корпус на «Метеор». Нямаше представа как щеше да протече срещата й с Джо Конър. Пясъкът беше хладен под босите й нозе и тя едва се сдържа да не хване майка си за ръка. Беше на трийсет и шест години и въпреки това се радваше, когато Огъста се държеше като истинска майка.

_7 юли 1978 година_

Скъпи Джо,

Продължаваме да се надяваме, че някой ден съкровището от «Камбрия» ще изплува на повърхността, но вчера се случи нещо друго — също толкова прекрасно! Двете с майка ми излязохме да плуваме и аз забелязах нещо златно да проблясва на дъното под краката ми. Приличаше на светулка, паднала във водата! Спуснах се да взема златния предмет. Беше гривна, но не от «Камбрия». Това бе гривната, която баща ми подари на мама преди доста време. Беше я загубила миналото лято. Гривната беше прекарала цялата зима заровена в пясъците — сякаш в очакване да се върнем и да я открием.

Не губи надежда, Джо! Следващия път ще открия и златни монети! Ще ти изпратя една.

С обич,

Каролайн

_15 юли 1978 година_

Скъпа Каролайн,

Тези пясъци пазят доста повече неща от гривната на майка ти, но въпреки това смятам, че е чудесно, че сте я открили. Ще ми се да можех да се разходя по плажа и да потърся златния часовник на баща си. Той не го сваляше от ръката си и понякога ми се иска да беше у мен.

Странно. Ако човек не внимава, един ден може да осъзнае, че му липсват вещи, за които едва си спомня.

Бъди здрава, К.

Джо

P.S. Вашите светулки, изглежда, наистина са вълшебни!

> Осма глава

Малко преди осем вечерта Каролайн спря колата си на дока и зачака Джо да се появи, за да я отведе на кораба. Въздухът беше студен и кристалночист, повърхността на океана беше гладка като стъкло. Нямаше вятър. Слънцето току-що беше залязло и хоризонтът сияеше в наситеночервено и пурпурно. По небето преливаха всички оттенъци на сивото и синьото. Океанът приличаше на къс оникс.

Очите на Каролайн следяха движението на моторницата, която бързо приближаваше към брега. Светлините на фаровете се отразяваха във водата. Тя излезе от колата. Беше нервна. Хладината щеше да я успокои и отрезви. Баща им ги беше учил да не пренебрегват страха, да се осланят на инстинктите си. По гърба й пробягваха тръпки, но това можеше да се дължи и на хладния въздух.

Уморено махна за поздрав. Джо й помогна да се прехвърли на моторницата. Каролайн му подаде бутилката вино, която беше купила. Беше с джинси и бежов кашмирен пуловер над копринената блуза. Когато стъпи на палубата, наметна на раменете си тъмносиня вълнена жилетка.

— Чудесна идея — одобрително кимна Джо. — Когато влезем навътре в океана, ще стане още по-студено.

— И аз така си помислих — каза Каролайн.

— Времето е чудесно — замислено рече Джо и вдигна очи към небето.

— Понякога най-ясните нощи са и най-студените. — Зачуди се дали цяла нощ щяха да говорят за времето. Направи опит да се усмихне. — Благодаря ти за поканата.

— А аз ти благодаря, че ми изпрати дневника — усмихна се той в отговор и запали мотора.

Моторницата се понесе напред с такава скорост, че Каролайн едва не загуби равновесие. Тя се хвана за страничните перила. За нищо на света нямаше да позволи на Джо да я види просната на пода. Не й убягна фактът, че той нарочно караше по този начин.

Негодник!

По лицето й падаха водни пръски, шумът от двигателя беше толкова силен, че беше невъзможно да се води разговор. А и цялото внимание на Джо беше насочено върху управлението на моторницата. Каролайн осъзна, че се е втренчила в китките на ръцете му. Някогашният й приятел беше навил нагоре ръкавите на тъмнозелената си спортна риза. Мускулестите му ръце бяха покрити с къдрави златисти косъмчета.

Каролайн погледна към Брега на светулките. Тревите излъчваха зеленикаво неоново сияние. В далечината се мяркаха няколко кораба — същите, които бяха наблюдавали заедно с майка й през прозореца на къщата. По палубата на най-големия кораб се мяркаха хора. Джо взе радиостанцията и каза нещо, което тя не успя да чуе. Той намали скоростта и спря моторницата точно до стълбата, водеща към палубата на кораба. Двамата се заизкачваха.

Гледката, която се разкри пред очите й, беше завладяваща. Един компресор пухтеше като парен двигател и изхвърляше от дъното висок пясъчен стълб — също като гейзер. Водолазите не спираха да сноват между кораба-майка и лодките, закотвени около него. Мокрите им неопренови костюми напомняха на тюленова кожа. На палубата седяха двама мъже и внимателно почистваха с четчици някакви кръгли предмети, покрити с варовик и водорасли. Беше очевидно, че са изкарали дълго време под водата.