Joro - Unknown

Хомър се спусна по посока на Каролайн и Огъста знаеше, че след малко старият домашен любимец ще доведе приятелката си при нея.

* * *

— Здрасти, мамо — поздрави Каролайн.

Огъста отвори очи и се престори на изненадана. Сякаш беше задрямала и току-що се бе събудила. Седеше на каменната пейка с перления наниз на шията и с широкопола сламена шапка на главата, стиснала билки в ръка, и гледката наистина трогна Каролайн.

— Каролайн! — възкликна Огъста, усмихна се и примижа срещу слънцето.

— Реших, че ми се ще да поплувам. Ще дойдеш ли с мен на плажа? Можеш да си сложиш банския.

— Ще бъде страхотно. Само изчакай да сваля чайника от котлона.

Каролайн се качи на втория етаж, за да се преоблече. Ползваше своята стая. Прозорците гледаха към плажа. Корабът на Джо се виждаше в далечината. Облече черния си бански и тръгна боса по коридора. В тази част на къщата беше мрачно и някак голо: подовете бяха покрити с тъмен, дъбов паркет, станал почти черен с течение на годините. Спалните и всекидневните бяха светли и просторни, изпълнени с картини и красиви мебели, но тук, отзад, в тази част, предназначена за прислугата, красотата нямаше място. Каролайн и сестрите й винаги изпитваха напрежение, когато попадаха тук — сякаш нещо всеки момент щеше да изскочи от сенките.

Затича се към стълбите, водещи към портата. Майка й вече беше там. Двете заедно прекосиха през поляната, покрита с висока трева и диви цветя. После Каролайн избърза напред.

— Идваш ли, Хомър? — извика Огъста.

Старото куче стоеше на най-горното стъпало. Голямата му глава беше гордо вдигната, оредялата му козина сияеше със златисти отблясъци на слънцето. От такова разстояние и под този ъгъл Хомър изглеждаше млад и красив. Каролайн си спомни с каква радост тичаше любимецът й по пясъка през първото лято от престоя му в дома им. Макар да беше роден в планината, той бързо се беше научил да обича плажа.

— Хомър? — извика повторно Огъста. Поколеба се. Очите й не се откъсваха от златистия ритрийвър. Стойката й издаваше напрегнатост, настойчивост. Изглеждаше така, сякаш искаше да го накара с поглед да се раздвижи.

— Той е уморен, мамо — изрече Каролайн.

— Сигурно си права — съгласи се Огъста и последва дъщеря си.

Часовете, които отделяха за плуване, бяха много скъпи и за двете. Всяко лято Каролайн намираше време поне два или три пъти месечно да прекара късния следобед на плажа заедно с майка си.

Гмурнаха се едновременно. Водата беше хладна и солена. Каролайн се насочи към една голяма скала, после заплува обратно. Водата галеше тялото й.

Двете плуваха заедно вече трийсет и шест години и всеки път, когато Каролайн стъпваше на Брега на светулките за поредното прекрасно изживяване, се молеше то да не бъде последното.

Излязоха от водата и се изтегнаха върху хавлиите. Наближаваше пет часът, но все още беше топло. Лъчите на слънцето пронизваха водата, стигаха до самото дъно и камъчетата приличаха на късчета кехлибар. Огъста отвори книга и се зачете. Каролайн обърна очи към океана. «Метеор» леко се поклащаше на повърхността. Само след няколко часа щеше да вечеря на този кораб.

Извади дневника на Клариса от плажната си чанта — книгата, която Марипат й беше дала.

_1 август 1769 година_

Днес преброих седем шхуни, една бригантина и една баркентина. Намерих двайсет и две червени морски звезди. Видях три орела, двайсет орли рибари и над сто пасажа херинги. Повече от сто пасажа херинги! Дори повече от седемстотин пасажа! Но нямам нито един приятел! Момиче, с което да си играя. Само мама и татко, в случай че татко не е много уморен.

_4 август 1769 година_

Татко застреля четири гъски. Пукотът от пушката му ме изплаши. Заплаках, но не успях да открия мама. Не беше тук. Видях я едва когато започна да се стъмнява. Стоеше на брега, близо до мястото, където открихме кита. Беше последното място, където не бях проверила, и се оказа, че тя е точно там. Мама беше тъжна — толкова тъжна, колкото когато баба почина и отидохме на погребение в Провидънс. Само че днес никой не е умрял. Тя ми каза, че не е плакала, но аз знам, че е. Когато я целунах, страните й имаха соления вкус на сълзи. Разказах й за гъските. Мислех, че ще се зарадва, защото винаги приготвяхме печена пуйка за Коледа, но това я накара да се разплаче още по-силно.

— Какво четеш? — любопитно погледна Огъста към книгата в ръцете на дъщеря си.

— Един стар дневник — отвърна Каролайн. — Момиченце разказва за живота си. Тази част е посветена на майка му.