Joro - Unknown

— А тези кои са? — попита сестрата и се наведе, за да огледа по-добре групата мъже на една от черно-белите снимки.

Всички бяха облечени в смокинги, някои от тях държаха четка, палитра или малка картина в ръцете си. Други пък бяха предпочели да се снимат с оръжие, брадвички или стрели. Бяха застанали пред масивна каменна сграда, напомняща древен френски замък.

— О, те са членове на един и същи клуб — отвърна Огъста и хвърли загрижен поглед към дъщеря си. Усети, че Скай се чувства неудобно, и понечи да обърне страницата, но погледът й се спря върху Хю и тя не се сдържа да подхвърли:

— Ето мъжът ми — каза тихо тя и пръстите й погалиха прозрачното фолио, предпазващо снимката.

Сестрата отправи поглед към Хю Ренуик, застанал в центъра на втория ред. Широките му рамене опъваха смокинга, лицето му издаваше съсредоточеност, очите му гледаха право към обектива на фотоапарата — сякаш се готвеше да го атакува. Държеше четката си така, сякаш беше скиптър. Скай също погледна снимката, спомни си кога беше направена и усети как пулсът й се ускорява. Затвори очи.

— Изглеждат много елегантни — изкоментира сестрата. — И старомодни.

— Да, много са изискани — съгласи се Огъста, коригирайки последната дума на сестрата. — Срещаха се два пъти годишно и винаги носеха черни вратовръзки. Предполагам, че са разговаряли за работата си. Всички те бяха хора, изградили блестящи кариери. Моят съпруг беше много известен художник, както сигурно знаете.

— Къде са се снимали? — попита сестрата. — Мястото е прекрасно. Някъде в Европа ли е?

— Не, в Ню Хампшир. В планината Редхоук. Така се казваше и клубът им. Мястото беше невероятно — имаше разкошни градини и множество усамотени кътчета, където човек можеше да рисува или пък да ходи на лов. Само че много малко от мъжете на снимката обичаха да ловуват.

— Само мъже ли са членували в този клуб?

— Да. — В гласа на Огъста се прокрадваха нотки на гордост, но в същото време звучеше така, сякаш се опитваше да се оправдае. — Съпругът ми обаче смяташе, че това е нелепо — нашите момичета стреляха толкова добре, колкото и най-добрите ловци.

Скай имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Стисна силно очи. Копнееше за чаша алкохол или за една доза морфин. Искаше да се махне от това място час по-скоро.

— Художници и ловци? Интересна комбинация — отбеляза сестрата.

— Наслаждаваха се на живота — кимна Огъста и сякаш изведнъж си спомни, че дъщеря й е там и че този разговор би могъл да има отрицателен ефект върху нея. Побърза да обърне страницата.

Скай рязко си пое въздух, после го изпусна. Чу се хриптене. Сестрата, която в момента измерваше пулса й, смръщи загрижено вежди и стегна пръсти около китката на младата жена. Сякаш не можеше да повярва, че пациентката й има толкова силно сърцебиене, след като дори не беше мърдала от леглото си. Очите на Скай продължаваха да са затворени. Лицето й беше извърнато встрани. Опитваше се да мисли за Каролайн, за да се успокои.

— Нека да го премеря отново — каза сестрата и пак обгърна с пръсти китката на Скай. — Май се обърках, докато гледах тези красавци. Трябва да съм преброила ударите погрешно.

«Красавци!» — с горчивина си помисли Скай. Единственото лице, което нейните очи виждаха, беше това на Андрю Локууд — с кафявите очи, правия нос и широката уста… Лицето на Андрю, умиращ само на пет километра от този прекрасен замък.

Опита се да прогони видението от съзнанието си, да покрие очите на Андрю с мрак. Да мисли за черната тишина в нощ без луна, когато всички живи създания бяха в безопасност, далеч от хищните очи на ловците.

«В безопасност» — повтори си Скай, легнала в болничното легло и обсебена от мисълта за Андрю в тъмния гроб.

_4 юни 1978 година_

Скъпи Джо, по света има толкова много тайни места! Докато пътуваш през планините, горите и хълмовете, задаваш ли си въпроса накъде водят всички скрити пътеки? Няколко изключително богати мъже решили да построят замък, който да прилича на средновековен европейски замък. Твърдят, че го правят, за да спортуват и да творят, но истинската им цел е да се самоизтъкнат. Този замък изобщо не е на мястото си в този див кът, където би трябвало да има само борови дървета и гранит, не махагон и мрамор. Мисля, че един истински творец би трябвало да осъзнава това.

Сестра ми Скай е много талантлива! Не става дума само за душата й, която е толкова прекрасна и нежна, че ми е трудно да намеря подходящите думи, за да я опиша. Не, не само това. Трябва да я видиш как работи. Едно драсване на молива и — ето ти плаж или хълм, или лице. Скай е по-талантлива от всички, които познавам. Дори от баща ни.