Joro - Unknown

Зад ниската пристройка бяха подредени трийсет кръгли маси. Дългите до земята снежнобели покривки всеки момент щяха да пристигнат от пералнята. Японските фенери бяха ярки и крехки. Щяха да висят на дълга жица, опъната над поляната зад хотела. Мишел се надяваше, че времето ще е хубаво.

В момента беше хладно, но Каролайн искаше нощта на бала да бъде звездна и гореща. Харесваше й гледката на мъже без сака, със залепнали от пот бели колосани ризи по гърбовете. Радваше се, когато жените бяха с голи рамене и танцуваха боси по хладната трева. За хората на изкуството «Балът на светулките» беше възможност да се освободят от задръжките си, да бъдат диви и необуздани.

Всяка година балът биваше организиран около някоя тема. Тази година темата щеше да е «Моята любима картина». Хората разкриваха различния си стил. Клий и Питър например неизменно се обличаха в подходящи костюми. Предната година се бяха появили като двама влюбени, обвити в син шифон, за да са в тон с любимата си мелодия «Рапсодия в синьо». Скай и Саймън бяха дошли направо от ателието си. Дори не си бяха направили труда да се преоблекат — дрехите им бяха изцапани с бои и глина, но това всъщност нямаше кой знае какво значение, тъй като до края на вечерта дрехите им и без това висяха по клоните на околните храсти.

Обаче Каролайн, вярна на ролята си на домакиня, винаги беше с вечерна рокля.

Мишел се чудеше как ли ще изглеждат всички тази година. Тя и Тим мислеха да се облекат като герои от картините на Сюра. Мишел си беше приготвила дълга бяла рокля и слънчобран, а Тим щеше да е прекрасен в гетите и цилиндъра си. Каролайн настояваше те да присъстват на бала като нейни гости — не да работят, а да се забавляват.

В един момент Мишел съзря Саймън Уитфорд, застанал пред входа на хотела, пъхнал ръце в джобовете си, примижал срещу слабото слънце. Сякаш на лицето му беше изписано, че е човек на изкуството, а не обикновен простосмъртен. За съжаление той беше само един посредствен художник, който се опитваше да копира Хю Ренуик.

«Бедната Скай — помисли си Мишел. — Да се омъжи за човек с избухливия нрав на баща й и без грам от добротата, с която същевременно беше известен Хю.» Каква работа имаше Саймън тук и по това време? Сигурно беше дошъл да търси Скай. Каролайн едва ли го беше поканила на бала. Бурята приближаваше. От стълбата Мишел наблюдаваше как Каролайн излиза от сградата на хотела и решително се насочва към зет си. Секретарката се хвана още по-здраво за стълбата и се наведе, за да вижда по-добре.

* * *

Предната вечер Каролайн дълго не можа да заспи. Телефонното позвъняване я беше разстроило. Тя дълго се мята в леглото, а след полунощ я заболя глава. Надяваше се телефонът отново да иззвъни, но това не се случи.

Затова пък първото нещо, което видя тази сутрин, щом влезе в кабинета си, беше бележката, оставена от Мишел на бюрото й. Покана от Джо Конър за вечеря на борда на «Метеор». По-късно Мишел и обясни, че телефонната връзка била ужасна — все едно че корабът бил попаднал в силна буря. Джо се притеснявал, че връзката може да се разпадне, затова говорел бързо. Помолил Мишел да каже на Каролайн, че ако иска да посети кораба и да наблюдава работата на екипа, трябва да бъде на палубата в осем вечерта в четвъртък.

Каролайн беше объркана. Джо я беше изхвърлил с един замах от живота си, а сега я канеше на вечеря. Не знаеше какво да мисли. Тя излезе навън и налетя на зет си.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — възкликна възмутено тя. Не можеше да повярва на очите си.

— И аз се радвам да те видя, Каролайн — саркастично отвърна Саймън и смачка фаса на цигарата си на стъпалата пред входа.

— Не искам да те виждам тук! — изсъска тя.

— Дойдох да се срещна със Скай — отвърна невъзмутимо Саймън. — И къде според тебе би трябвало да бъда? Напуснахме нашето гнезденце, а едва ли бих могъл да се нарека добре дошъл в къщата на майка ти.

— Значи си въобразяваш, че можеш да се настаниш в моя хотел? Защо ли си мисля, че нямаш намерение да си наемеш стая срещу заплащане? Трябва обаче да ти кажа, че загуби всичките си привилегии като мой зет в мига, в който напусна сестра ми.

— Моля те, Каролайн, позволи ми да остана! Ще спя в навеса, в моето старо студио. Вече проверих — никой не го ползва. Трябва да видя Скай. Искам да й помогна!

Каролайн загриза върха на писалката си. Втренчи се в Саймън. Зет й беше висок и слаб мъж, с буйна черна коса, високи скули и хлътнали черни очи, които светеха с особен плам, способен да докара Скай до полуда и да изпълни с подозрение сестрите й. Саймън беше използвач и подмазвач. Беше обул тесни черни джинси и чиста бяла тениска, по която личаха петна от засъхнала боя. Изглеждаше недохранен, разсеян и превит под бремето на таланта си.