Joro - Unknown

Каролайн също беше в шок. Сега ясно осъзнаваше това, но тогава си мислеше, че просто е уморена. Единственото нещо, което искаше в момента на разпита, беше да отпусне глава върху бюрото и да заспи. Продължи да вижда лицето на Андрю, чуваше собствения си глас, който спокойно го питаше за името му, както и отговора на умиращия млад мъж. Виждаше очите му, устата му и още усещаше дланта му в своята. Той беше неин завинаги; никой не го познаваше така добре, както успя да го опознае тя в тези кратки мигове преди смъртта. И докато мислеше за Андрю, се закле пред себе си, че ще се погрижи за кучето.

Когато разпитът приключи, тя и Скай потеглиха към къщи. Беше уморена, но изпитваше огромно облекчение. От сестра й току-що беше свалено обвинението за предумишлено убийство. Скай беше невинна и всички се въртяха развълнувано около нея. Огъста ги очакваше в «Хълма на светулките», за да ги поздрави. Но както винаги Каролайн беше поела ролята на майка: тя уви треперещата Скай в дебело одеяло и я настани на задната седалка, а Клий седна до Скай. На предната седалка до Каролайн седеше баща им.

По пътя спряха до приюта за бездомни животни, за да вземат Хомър. Вървяха по отблъскващите циментови коридори, съпроводени от протяжния вой на десетките животни, затворени в клетки. Служителят даде на Хю документите, за да се разпише, и отиде да доведе кучето. Каролайн чувстваше, че й прималява от напрежение, страхуваше се, че Хомър ще види у тях убийците на стопанина си и ще се нахвърли отгоре им с оголени зъби, но в мига, в който кучето я видя, то престана да скимти и да се опъва.

Клий беше подготвила мястото за Хомър в колата, но когато спряха да отворят вратите, Хю се обърна към Каролайн и сериозно я погледна:

— Той те харесва.

— Не знам защо — отвърна тя и отмести поглед встрани. — Бях там, когато…

— Ти му помагаш, Каролайн — рече Хю. — Позволи му да бъде отпред, до теб. Това ще го накара да се чувства по-защитен.

За пръв път виждаше подобно изражение на лицето на баща си и тогава не можа да го определи точно. Сега беше сигурна — лицето на Хю изразяваше тъга, по него личаха първите признаци на душевната агония, в която той щеше да изпадне.

През целия път до Кънектикът Хомър не отмести глава от скута на Каролайн. Клий беше сложила слушалките на уокмена си на ушите и повтаряше на глас фразите от урока си по френски. Скай, Каролайн и Хю не проронваха нито дума. Но Хю често се пресягаше да погали Хомър по главата. Вглеждаше се в очите на Каролайн и се опитваше да разбере какво се крие в тях. Дори се опитваше да се усмихва.

«Изключителен начин»…

* * *

Джо Конър стоеше до люка на кабината си, загледан в спокойните води на океана. Минаваше шест часът и вече беше прекалено късно за гмуркане. На небето изгряваха първите звезди. Джо мислеше за отминалия ден. Искаше му се да бе направил повече.

Силните подводни течения бяха възпрепятствали гмуркачите и въпреки всичко през кратките интервали, в които бяха успявали да се спуснат на дъното, бяха постигнали известен напредък — бяха описали останките от кораба, разчистили пясъка и тинята, направили подводни снимки и подложили на анализ откритите предмети. Специалистите от екипа стигнаха до заключението, че корабът е бил построен в Англия преди 1750 година. Като свързваше данните с онова, което Каролайн му беше разказала в едно от писмата си навремето за потъналия край техния бряг кораб, Джо беше сигурен, че са открили «Камбрия».

Писмото на Каролайн и златото…

Бяха започнали да откриват златни монети. Работата на гмуркачите беше трудна, но си струваше. На дъното лежеше истинско съкровище.

Откриването на съкровище струваше цяло състояние, което Джо плащаше от собствения си джоб, затова мразеше дните, в които не можеше да се работи пълноценно. Искаше да приключи възможно най-бързо с този проект…

Може би щеше да е по-добре, ако беше отишъл до кръчмата с останалите момчета…

Забеляза, че една от моторниците се връща. Тя приближи до «Метеор», спря до кърмата и след миг Дан пъргаво се изкатери по стълбата.

— Здравей, капитане — извика той.

— Да не си забравил нещо? — попита Джо.

— Не, просто реших, че не ми се излиза тази вечер. Писнало ми е от всичко и от всички.

— Знам какво имаш предвид — засмя се Джо.

Членовете на екипажа ставаха сприхави, когато работата им не вървеше по план. Мърмореха или се оплакваха и това действаше изнервящо. Изведнъж всеки осъзнаваше, че му липсва животът на сушата, жена му, децата му, приятелката му или който и да е друг близък. Самият Джо, който не беше свързан по никакъв начин със сушата, също изпитваше желание да стъпи на твърда земя.