Joro - Unknown

— Това е за теб — каза Дан и хвърли няколко писма на масата. Сред тях имаше голям кафеникав плик.

Имаше писмо от брат му Сам. Джо се чувстваше самотен и това писмо го зарадва. На пръв поглед големият плик изглеждаше официално — помисли си, че вероятно съдържа резултатите от лабораторните изследвания или пък исторически сведения и карти, изпратени му от един приятел, който работеше в университета в Йейл. После изведнъж се напрегна. Познаваше този почерк, никога нямаше да го сбърка с друг. Нямаше представа какво беше накарало Каролайн да му пише отново. Имаше само един начин да разбере. Той взе плика и го разкъса.

Вътре откри листове, извадени на ксерокс. Погледът му се спря на датата върху първата страница: 1769 година. Имаше и бележка от Каролайн, на която пишеше:

Скъпи Джо,

Моята племенница ми показа този дневник и аз си помислих, че би могъл да те заинтересува. Написан е от Клариса Рандъл, чиято майка е жената, избягала с капитана на «Камбрия». Още не съм го изчела до края, но все пак успях да добия представа какво означава да живееш в морски фар в средата на осемнайсети век и единият ти родител да е напуснал дома заради любовта си към чужд човек… Чувството ми е до болка познато.

Чудя се дали това не е истинската причина, поради която си се заел да измъкнеш «Камбрия» от дъното на океана. Не че ми влиза в работата, разбира се. Нямам представа как ще реагираш и на това, че ти изпращам този дневник. Надявам се да го приемеш като израз на съпричастност към работата ти. В края на краищата донякъде се чувствам отговорна за това, че в момента си тук. Отидох до «Хълма на светулките», за да посетя майка си, и видях корабите ти през прозореца на дневната. Честно казано, почувствах се горда.

Цветята, които изпрати на Скай, са прекрасни.

Твоя Каролайн

Джо прелисти дневника. В началото успяваше да контролира чувствата си. Първите страници съдържаха описание на околността и на живота в едно обикновено семейство, но колкото повече четеше, толкова по-ясно разбираше какво има предвид Каролайн в бележката си. Дан беше точно зад гърба му и Джо се опита да запази изражението си непроменено.

— Тя е храбра жена — каза.

— Какво? — попита го Дан.

— Нищо — отвърна Джо. Каролайн беше или много храбра, или напълно луда. Как иначе щеше да посмее да направи паралел между «Камбрия» и неговото семейство? Смърт и изневяра — две неща, за които той не гореше от желание да мисли. Още преди да дойде в тази част на страната, знаеше, че ще се сблъска със сложните емоции, свързани с баща му. Но в края на краищата беше възрастен човек, здраво стъпил на земята, и отдавна беше загърбил миналото, независимо от онова, което Каролайн Ренуик мислеше.

После, за да си оправи настроението, отвори писмото от Сам. Знаеше какво пише вътре, но въпреки това го прочете. Едва се сдържаше да не се скара на Дан, който любопитно надничаше над рамото му.

— Хлапето все още ли смята да идва? — попита Дан.

— Да — кимна Джо.

— Допадат му потъналите кораби, а? Как се чувства човек, когато е пример за подражание?

— Прекрасно — усмихна се мрачно той.

— Трябва да призная, че хлапето е много упорито — изкиска се колегата му. — Всеки път, когато се гмуркаме към останките на някой кораб, го изпращаш да си ходи, но то продължава да се връща.

— Сам е инат — отвърна Джо.

Нощта беше спокойна. «Метеор» бе застинал неподвижно върху гладката повърхност на океана. Джо стоеше пред масата с картите и гледаше към купчината писма. Настолната лампа хвърляше зеленикава светлина наоколо. Може би трябваше да покани Каролайн на кораба, за да й докаже, че изследванията са с чисто научна и практическа цел и че емоциите нямат нищо общо с настоящия проект. Искаше му се денят да настъпи по-бързо, за да се захване за работа. Мразеше да мисли за хората, които го караха да се чувства тъжен и ядосан. Сякаш беше загубил нещо, което дори не можеше точно да определи…

* * *

Каролайн стоеше на хълма и гледаше към морето. Беше задъхана от изкачването на тесните стъпала, отвеждащи нагоре. В краката й се виждаха градчетата Хоторн и Блек Хол, разположени покрай река Ибис, която се вливаше в пролива Лонг Айлънд. Околността беше осеяна с мигащи светлинки. Каролайн преброи два морски фара в Кънектикът и четири в района на Лонг Айлънд. Във водата проблясваха светлините на някакъв кораб. Зачуди се дали не беше «Метеор».

Чу се писък на нощна птица. Прозвуча самотно и същевременно — красиво и Каролайн си припомни вечерите, прекарани в планината Редхоук. Ослуша се. Крясъкът идваше от боровата горичка. Във въздуха се носеше стипчив аромат. Покрай главата й прелетя бухал. Крилете му тежко плющяха.