Joro - Unknown

Дали не се беше оженил за Скай само за да бъде картинката по-пълна, цинично си помисли Каролайн.

— Така. Говорим за дявола и той взел, че се появил! — чу се един глас откъм поляната.

Каролайн обърна глава към Клий. Красивата й сестра се приближаваше към тях. Изглеждаше зашеметяващо в бледорозовата си рокля без ръкави и с огромните тъмни очила. Клий се завъртя около Саймън като изгладняла бяла акула около паднал във водата сърфист.

— Здрасти, Клий — поздрави любезно Саймън. Каролайн не го понасяше, но в този миг трябваше да признае, че изглежда нещастен. Двете с Клий бяха неговият най-страшен кошмар. Беше наранил малката им сестра, и то лошо. Тя се запита как ли се чувстваше негодникът в този момент под прицела на гневните им погледи.

— Какво те е накарало да се върнеш отново в нашия скапан малък градец, Саймън? Да не би да си забравил да опразниш нечия банкова сметка? — саркастично попита Клий.

— Клий, ще ти кажа онова, което току-що казах и на Каролайн: искам да помогна на Скай. Признавам, че сгреших. Обичам я и искам да ме приеме обратно.

— Нима? — свъси вежди Каролайн. Беше пропуснал пред нея тази прочувствена реч.

— Да. Мога ли да остана? В навеса?

— Не те искам тук!

— Да, но Скай ме иска.

— Защо, за бога, й е притрябвало да те вижда? — повиши глас тя, вбесена от неговата арогантност. Едва ли присъствието на мъжа, разбил сърцето й, би помогнало на Скай да се съвземе.

— Как мислиш, че разбрах за катастрофата? — попита Саймън и извади нова цигара. Ръцете му нервно трепереха. Ужасно му се искаше да запали. — Тя ми се обади. Има нужда от мен, също както и аз имам нужда от нея.

— Била му се обадила! — обърна се Каролайн към Клий. Двете си размениха многозначителни погледи, претегляйки информацията.

— Това вече е нещо друго — каза Клий накрая, — макар че сестра ни не е в състояние да взема разумни решения в момента.

— Може и да ти се е обадила, но със сигурност няма нужда от теб — изгледа го с присвити очи Каролайн. — Нека да си изясним понятията.

— Мисли каквото си щеш.

— Ще ти позволя да останеш, но трябва да проверя дали имаме свободна стая.

— Ще се настаня в плевника…

Тя поклати глава:

— В хотела, не в плевника. Дава ти се още един шанс да се отнесеш както подобава към Скай, така че няма да те оставя да се въргаляш в сламата.

— Благодаря. — Той направи крачка към Каролайн, като че искаше да я прегърне, но леденият й поглед го спря. Той сведе глава и отстъпи назад, после се обърна и тръгна към колата, за да си вземе багажа.

— Най-голямата отрепка, която познавам! — с въздишка рече Клий. — Но за съжаление Скай го обича.

— Засега — уточни Каролайн.

Сестрите се отправиха към стария плевник, към който Каролайн се беше насочила, преди да налети на презрения си зет.

Плевникът на Ренуик, заобиколен с висока каменна ограда и бял дъсчен стобор, с лющеща се от стените керемиденочервена боя, плачеше да бъде нарисуван. Хю Ренуик, както и много други художници бяха обезсмъртили живописната постройка върху платната си и я бяха направили известна. Сега тези картини висяха в най-известните музеи в страната и попълваха множество частни колекции.

Вътре беше тъмно и хладно. Миришеше на сено. Навремето дядото на Каролайн беше държал тук конете и кравите си. Хю беше дал първите уроци по езда на трите момичета именно на това място. Сега отделенията, предназначени за конете, се ползваха за студиа. Най-скъпите апартаменти в хотела вървяха заедно със студио в плевнята. Тези тесни помещения винаги бяха пълни с художници и ваятели, които вдъхновено творяха и в същото време се опознаваха взаимно. От едно студио в дъното на плевника се носеха страстни стенания, които не можеха да бъдат сбъркани. Двете сестри се спогледаха и тихо се засмяха.

— В този плевник се разделих с девствеността си — прошепна весело Клий.

— Най-малко два пъти — също шепнешком отвърна Каролайн.

— Балът лежи на нашите плещи — отбеляза Клий, огледа се наоколо и почувства как я обзема вълнение.

— Дали постъпих правилно, като позволих на Саймън да остане? — замислено рече Каролайн.

— Скай е достатъчно голяма, а ние понякога просто забравяме този факт — отвърна сестра й. — Не можем цял живот да я предпазваме от грешки и беди.

— Ако изобщо можем да кажем, че някога сме успявали да го сторим — кимна Каролайн и се чу да казва: — Изпратих на Джо копие от дневника, който Марипат ми даде.

— Нима?

— И той ме покани на вечеря на кораба му. В четвъртък.