Joro - Unknown

Ти как си? Като талант, искам да кажа.

С обич,

Каролайн

_15 юни 1978 година_

Скъпа Каролайн,

Изкуство, ала-бала! Що се отнася до тайнствените места — в Нюпорт има доста такива. Мога да вляза във всяко богаташко имение в Белвю. Познавам повечето от икономите там. Всички тези имения имат изби, пълни с вино, тунели, тайни стълбища.

Сам нарисува лодката ми и поръча да ти изпратя рисунката, но после заля листа с портокалов сок. Що се отнася до мен… Ами, аз нямам талант. Вятърът ме зове. Трябва да вървя.

С обич, Джо

> Седма глава

Майка й беше оставила албума на шкафчето. Скай посегна към него и отвори на страницата, на която беше залепена снимката от Редхоук. Беше забравила, че тази снимка съществува, докато майка й не я беше показала преди малко. С примряло сърце впи поглед в студените каменни стени и мъжете.

Клубът «Редхоук». Баща й се беше ядосвал, че членува в клуб, до който дъщерите му нямат достъп. Той ги водеше навсякъде със себе си, учеше ги да стрелят по-добре от всяко момче, говореше с гордост за всяко тяхно постижение. Хората обичаха да го дразнят, подхвърляха му, че би било по-добре, ако имаше синове, и тогава Хю се вбесяваше.

Един ден той просто натовари трите момичета в колата и премина с тях през масивните порти, ограждащи земите на клуба. Накара ги пред очите на всички да стрелят по глинени гълъби. Обърна се назад точно в мига, когато председателят на клуба се приближаваше, за да му напомни дискретно за правилата, и гордо му подаде оставката си.

В онзи миг Хю Ренуик се чувстваше победител. Само да можеха момичетата да обикнат лова! Огъста беше цитирала думите на съпруга си за «насладата от живота» и сега Скай сякаш чуваше баща си да ги повтаря. Рисуването го караше да се чувства жив. Вдъхновението изпълваше цялото му същество, изливаше се върху платната. Същата тръпка Хю Ренуик изпитваше и по време на лов.

Беше учил Скай да рисува. Учеха анатомия, правеха дисекция на животните, които сама беше застреляла. Тя рисуваше мускули, вени, сухожилия, докато баща й обясняваше, че това всъщност е тя, че хората са животни — също като онези, по които стреляха. Искаше от нея да разбере колко примитивно е всъщност чувството на радост, което я обземаше, когато хванеше четката или глината, че всичко е дълбоко вкоренено в древната потребност на по-силния да убива по-слабия. Внушаваше й, че изгарящата страст да твори, да създава, не е по-малко прекрасна от смъртта.

Скай обичаше баща си и затова направи опит да обикне и лова. Изпитваше отвращение, когато убиваше, но се страхуваше да го признае, за да не го разочарова.

Сега, докато гледаше снимката, си спомни колко отчаяно се беше опитвала да избяга от тези пътувания. Често се преструваше, че я боли гърлото или че има температура с тайната надежда, че майка й ще я задържи у дома.

— Здравей, скъпа — разнесе се гласът на Саймън над главата й.

Не беше очаквала някой да й заговори и затова подскочи.

— Здрасти — отвърна тя дрезгаво.

Двамата съпрузи се изгледаха един друг. Скай преглътна мъчително. Саймън изглеждаше мрачен, привлекателен и угрижен. Личеше, че не се беше хранил редовно.

— Какво се опитваш да ми причиниш? — попита я той, а тревожният му поглед не се откъсваше от лицето й. Пристъпи към леглото, отметна внимателно завивките встрани и нежно я целуна.

— За какво говориш? — объркано го изгледа тя.

— Тази катастрофа… — прошепна съпругът й. — Ти ще убиеш и мен, ако убиеш себе си.

— Ако аз умра, това не би те убило, така че не го изричай.

— Да се хванем ли на бас?

Сега, когато беше при нея, не можеше да се въздържи да не я докосва. Изранената й страна, ръцете й, устните й. Скай усещаше топлината на тялото му, електричеството, което преминаваше между двамата. Внезапно се притисна към него, копнеейки да се слее с тялото му.

— Обичам те, Скай — промълви Саймън. — Обичам те повече от всичко на този свят. Толкова съжалявам! Наистина съжалявам!

Не искаше да слуша извиненията му. Чувстваше как ръцете му я обгръщат, как галят гърба й. Нямаше представа как би живяла без него.

— Кажи нещо — прошепна той.

— Защо? — попита, просто защото това беше единствената дума, която й дойде наум в този момент.

— Защото съм негодник. Питаш ме защо те напуснах, нали?

Скай не знаеше. Единственото нещо, от което имаше нужда в този момент, беше той да продължи да я прегръща. Чувството за близост, за любов заличаваше скръбта и отчаянието й, прогонваше от съзнанието й мисълта за Андрю.