Joro - Unknown

— Обича ли я?

— Много.

— Добре — щастливо отбеляза Огъста.

Според Каролайн въпросът й беше странен. Една майка не можеше да пита за подобни неща.

Какво я караше да се чувства толкова несигурна? Дали Огъста се е съмнявала в обичта на децата си, когато бяха малки? За Каролайн това беше обяснението за сякаш накъсаното на фрагменти нейно и на сестрите й детство. Ловът, скандалите, разделите и сдобряванията между Хю и Огъста… И тогава, и сега сърцето й се свиваше от съжаление към майка й.

— Дневникът е на Клариса Рандъл — обясни тя. — Дъщерята на жената, която е потънала с кораба.

— С онзи там кораб ли? — попита Огъста, засенчи очи с длан и погледна към изследователските платформи.

— Да.

— Господи, колко вълнуващо! — възкликна майка й. — Непрекъснато ги наблюдавам. Струва ми се, че са постигнали значителен напредък. Работят денонощно. О, имам страхотна идея!

— Каква?

— Трябва да изпратиш копие от този дневник на капитана! Няма ли да е чудесно? Сигурна съм, че това много ще му помогне. Може в дневника да е записан някой таен код, указващ мястото, където е пропаднало съкровището!

— Мамо!

— Скъпа, говоря съвсем сериозно. Капитанът ще ти бъде благодарен за това!

Изкушаваше се да каже на майка си името на капитана. Изпитваше непреодолимото желание да обясни на Огъста, че именно Джо Конър е човекът, заел се да търси съкровището, че тя вече му е изпратила копие от дневника на Клариса и че именно едно нейно писмо отпреди години е причината в момента всичките тези хора да се гмуркат в търсене на «Камбрия». Само че Скай беше в болницата, а Огъста мразеше Конърови. В съзнанието на възрастната жена всички членове на семейство Конър бяха врагове.

— Спомняш ли си за онази златна верижка, която открихме навремето, скъпа? — Огъста сама смени темата.

— Да, същата, която татко ти беше подарил.

— Ще ходиш ли в Шотландия? — попита майка й след продължителна пауза. — Не спомена ли нещо за едно кратко пътуване?

— Да, но няма да е скоро — кимна Каролайн. Внезапно изпита желание да замине още същата вечер.

— Стягаш се за път и тръгваш съвсем неочаквано — поклати глава Огъста. — При повечето ми обаждания в хотела Мишел ме уведомява, че си заминала за някъде.

— Не е при повечето ти обаждания — възрази Каролайн.

— Радвам се, че този път не заминаваш. Скай се нуждае от теб. Опитвам се да бъда до нея, но знам, че тя има нужда от теб.

Каролайн долови болката в гласа на майка си. Прииска й се да й каже, че не е вярно, че Огъста всъщност е прекрасна майка и че никой не може да я замести пред Скай, но знаеше, че тя няма да й повярва и че лъжата ще я накара да се почувства още по-зле.

— Скай те обича, мамо — каза накрая. Беше вярно.

— Знам, скъпа, но ми се иска да бях направила повече за вас през годините. Да не бях пропускала шанса си.

Каролайн се замисли за нещастните влюбвания. Хората упорито се опитваха да намерят подходящата си половинка, но обикновено пропускаха най-важните връзки.

Погледна към морето, към белите корабчета, озарени от слънцето. Представи си пияната Скай, потеглила за среща с Джо. Техните трагедии бяха свързани и нямаше начин да се измъкнат от омагьосания кръг.

Дори пътуването до Шотландия нямаше да помогне.

— Прекрасно е. Благодаря ти, че дойде да поплуваш с мен — прекъсна мислите й Огъста.

— Беше най-приятното ми плуване за това лято — каза Каролайн. Да можеше да даде на майка си нещо повече, нещо по-голямо от тези обикновени думи!

— Уморена съм — призна Огъста и започна да прибира вещите си. — Беше ми много приятно да лежа на плажа заедно с теб. Да те чувствам до себе си. Това е единственото, което има значение, Каролайн. Когато всичко вече е изречено и свършено, единственото, което има някакво значение, е да бъдеш заедно с някого.

Тя се изправи. Докато ставаше, се подхлъзна, но успя да запази равновесие. Каролайн протегна ръка да я подкрепи и изпита обич към майка си — заради начина й на живот, заради страховете, които тя толкова усърдно се опитваше да скрие, заради нещата, които никога нямаше да научи. Нежността й към тази застаряваща жена беше толкова силна, че се наложи да прехапе устни, за да не се издаде колко й е мъчно за нея.

Изглежда, Хомър беше забелязал, че се връщат, защото се изправи и радостно залая.

— Сигурно е гладен — предположи Каролайн.

— Не, скъпа — усмихна се Огъста и посегна към шията си, за да провери дали черните перли са на мястото си. — Просто е щастлив, че се прибираме у дома.