Joro - Unknown

Но понеже Саймън искаше от нея да говори и ако тя не го направеше, той може би щеше да се отдръпне, тя се насили да каже:

— Да.

— Вината беше нейна. На Биба. — Произнесе името на съперницата й така, сякаш се страхуваше, че дори самият звук би причинил болка на Скай. Само че грешеше — тя беше претръпнала. Притвори очи и усети как дланта му гали гърба й. — Тя ме изкуши. Знаеш какви са моделите — събличат се за пари. Какво бих могъл да очаквам от нея? Да уважава брака ни?

— Това е наше задължение, не нейно — изрече уморено Скай, преди да се е усетила.

Ръката на Саймън застина на гърба й. Той се изправи и отметна тъмната си коса назад. Очите му изпитателно се впиха в Скай, сякаш се опитваха да прочетат мислите й.

— Добре ли си? Ще те изпишат ли скоро?

— Надявам се — кимна тя.

Щом Саймън се отдръпна, чувствата й се промениха. Физическата му близост й действаше като упойка, илюзията за тяхната любов я успокояваше, тушираше кипящата в гърдите й буря. Искаше той отново да я прегърне, но осъзнаваше, че едно питие би имало същия ефект върху нея. Или пък една таблетка болкоуспокояващо.

— Това какво е? — попита Саймън и погледна към албума.

— Просто семейни снимки — отвърна тя и обърна страницата.

— Хю стреля отново! — със задоволство отбеляза той, спирайки поглед върху една снимка, на която се виждаха трите момичета и баща им. — Или може би ти си хванала тази мерлуза?

— Не бях аз, уловът беше негов. Какво каза преди малко? — чу се да изрича след кратка пауза. — Че ако с мен се случи нещо, това ще те убие? Аз никога няма да направя нещо, което да ти причини болка, знаеш го, нали?

— Да, скъпа — кимна той и ръката му отново се плъзна по гърба й. — Знам.

* * *

Огъста Ренуик проявяваше голям интерес към търсачите на съкровища. Откакто Каролайн й беше показала корабите, тя не се отделяше от прозореца. Наблюдаваше действията на екипажа през телескопа на Хю с надеждата да зърне как изваждат от дълбините на океана някой блестящ предмет.

Отдадена на това занимание, тя лесно забравяше факта, че най-малката й дъщеря е в болницата. Е, всъщност не забравяше, но беше в състояние да отпрати тази мисъл някъде дълбоко в съзнанието си. Беше видяла доктор Хендерсън в болничния коридор. Двамата направиха всичко възможно, за да избягнат срещата. Огъста му нямаше доверие. Напрегнатият му глас с нотки на фалшиво съчувствие и загриженост я караха да потръпва от отвращение.

Огъста се опита да види какво правят в момента мъжете в лодката. Виждаше само приведените им гърбове. После те се изправиха и вдигнаха нещо нагоре, за да могат да го огледат по-добре на слънчевата светлина. «Сигурно са открили нещо наистина вълнуващо» — рече си Огъста.

В този момент си спомни случка отпреди двайсет години. Беше използвала същия този телескоп, за да следи с него Хю и поредната му любовница… Обзе я гняв и срам. Децата също бяха с нея — тогава бяха малки, съответно на девет, седем и четири години. Не им каза какво прави, но подозираше, че те се досещат. Нейните дъщери бяха надарени с изключителна проницателност.

Присви очи и впи поглед в кораба, но тръпката беше изчезнала. Чувството за вина, възкръснало внезапно от миналото, беше прогонило приятното усещане. Коя нормална жена би допуснала децата й да следят баща си?

Може би трябваше да си направи чаша чай. Тръгна към кухнята. Хладният ветрец си играеше със завесите на отворения прозорец. Въздухът беше свеж, наситен с аромата на море и билки. Огъста сложи чайника на котлона и излезе в градинката, където отглеждаше различни видове билки. Хомър лениво я последва.

Растенията бяха посадени в кръг. Някои от тях бяха на повече от сто години — Огъста беше взела разсада от градините на майка си и баба си. Ароматът я изпълни с невероятна любов към тези две изключителни жени. Тя нямаше братя и сестри — беше единствено дете, затова когато роди три дъщери, реши, че е най-щастливата жена на земята.

Това, че дъщерите й щяха да имат сестри — нещо, което на нея самата винаги й беше липсвало — я правеше невероятно щастлива.

Въздъхна и приседна на каменната пейка. Прокара пръсти през дивата мента и я помириса. Върна се назад във времето, когато беше момиченце и си играеше в градината на баба си, обградено от щастие и любов. Искаше да даде на дъщерите и внуците си същото това чувство.

Чу, че някакъв автомобил се приближава по алеята. Шумът разруши магията, но Огъста остана още известно време на мястото си. Познаваше този звук — беше от стария джип на Каролайн. Може би трябваше да стане и да посрещне дъщеря си или поне да отиде до кухнята и да приготви още една чаша чай, но тя не направи нито едното, нито другото. Знаеше, че е добре Каролайн да я завари в градината — това щеше да изпълни дъщеря й със съчувствие към нея, освен това билките щяха да напомнят на Каролайн за баба й и прабаба й и за всички приятни емоции, свързани с тях.