Joro - Unknown

Независимо че мразеше да ходи на лов, Каролайн не можеше да отрече, че в някогашните вечери в планината се криеше очарование. Обичаше природата. Интересно й бе да се катери по стръмните планински пътеки и да попада внезапно на някое диво животно или на прекрасна гледка. Спането на открито, ласката на вятъра по голите й ръце — всичко това я караше да се чувства като волна птица. Онова, което не харесваше, беше убиването на животни.

Баща им се беше опитал да им прехвърли любовта си към лова, но беше забравил една важна подробност — че не можеш да събудиш у човек желанието да пролива кръв, ако то поначало липсва у него. Каролайн си спомни как беше убила лисицата, с която баща й я беше обезсмъртил в онзи прекрасен портрет. Беше се почувствала като убиец. Не можеше да забрави онзи декемврийски ден. Беше държала тялото на убитото животно в прегръдките си и то я топлеше.

Погледна към небето. Потърси звезда, която да посвети на Андрю Локууд. Винаги го правеше. Откри една и потръпна, макар да беше топла лятна вечер. После си набеляза една за баща си. Обикновено й беше трудно и дори мъчително да мисли за Хю, но тя си налагаше да го прави.

Пое дълбоко дъх и се запитали дали Джо е получил пакета, който му изпрати? Дали бележката й го е ядосала? Всъщност нямаше значение. Не беше написала онези редове, за да предизвика определена реакция от негова страна. Отново погледна към кораба, който можеше да бъде неговият, и се усети мистично свързана с Джо Конър. Той сигурно обичаше природата, след като прекарваше толкова време в открито море.

Каролайн мразеше лова, но обичаше да ходи за риба и изпитваше вина от това. Обичаше да хвърля ловко въдицата, харесваше напрежението между нея и рибата, налапала стръвта. После, когато погледнеше в очите на бедното създание, се чувстваше някак странно свързана с него. Обикновено пускаше рибата обратно във водата. Знаеше, че останките от потънали кораби привличат рибите. Дали Джо им обръщаше някакво внимание, когато се гмуркаше, или очите му бяха отворени единствено за златото?

Може би дневникът на Клариса изобщо нямаше да го заинтригува. Може просто да търсеше съкровището и изобщо да не се вълнуваше от легендата. Та той беше избягал от своята история! И когато Каролайн най-сетне беше готова да му разкаже за своята роля в тази история, той беше толкова ядосан и сърдит, че дори не пожела да я изслуша.

А може би се е страхувал?

Каролайн се спусна надолу. Сърпът на луната ярко се открояваше на тъмния фон на небето. Листата на дърветата шумоляха, но тя не се страхуваше. Уверено намираше стъпалата, водещи към хотела, където в този миг гостите празнуваха.

До ушите й долиташе музика, придружена от пиянски възгласи. Една групичка се беше отделила от останалите. Бяха хвърлили дрехите си и се бяха потопили във водата.

Стигна до къщата си и чу, че телефонът настойчиво звъни. Поколеба се дали изобщо да вдигне слушалката. В час като този можеше да се обажда единствено майка й. Сигурно си беше пийнала и сега искаше да се извини заради неприятния разговор отпреди няколко часа. Каролайн влезе в стаята и се втренчи в телефона, който не преставаше да звъни. Започна да брои позвъняванията: пет, шест…

Ами ако беше Скай? Ако нещо лошо се беше случило? Не се стърпя и протегна ръка към слушалката.

— Ало?

Отсреща не се чу звук. Сякаш линията беше отказала да предава сигнала. Каролайн имаше чувството, че позвъняването идва от много, много далеч — от другата част на света или от друга хемисфера, от някой самолет, летящ над океана, или…

Или от кораб!

Сякаш чуваше морския бриз и лекия шум на вълните. Напрегна слух. Стори й се, че долавя нечие учестено дишане. Никой не се обаждаше. Най-вероятно се беше получило преплитане на линиите. Тишина…

Каролайн затвори.

На следващата сутрин Мишел се покатери на една дървена стълба и започна да окачва японските фенери. Балът беше след няколко дни, но беше нужно време, за да се подготви хотелът за това значимо събитие. По дърветата бяха закрепени сто свещника, беше издигнат и подиум за танците. За Каролайн това беше «Балът на светулките» — беше го нарекла така в памет на родителите си. Много държеше на свещите: според нея те придаваха особена романтика. Мей Тейлър току-що беше донесла нужното количество свещи от «Брайдъл Барн» — фирмата, която от години изпълняваше поръчките им.

Мей и семейството й — три поколения жени — бяха собственички на въпросната фирма и умело я ръководеха. Основната им дейност беше организирането на сватбени тържества. Мей и нейната петгодишна дъщеря Кайли бяха във възторг от предстоящия бал и от факта, че техните прекрасни свещи ще греят на тържеството.