Joro - Unknown

— Моля те, мамо — промълви, а по страните й потекоха сълзи. — Притеснявам се за теб почти толкова, колкото се притеснявам за Скай. Знам как ще се чувстваш, ако се случи нещо лошо. Няма да го понесеш — прекалено силно обичаш Скай. Нека да се поддържаме в този труден момент, да направим онова, което наистина ще й помогне. И да започнем с едно — да бъдем абсолютно честни, става ли?

Огъста пое дълбоко дъх, приведе се напред и върхът на носа й докосна носа на Каролайн. Очите им най-после се срещнаха и както винаги Огъста беше впечатлена от дълбочината, красотата и затаената страст в погледа на най-голямата си дъщеря. Направо дъхът й спираше. Хю беше уловил този сблъсък от емоции и беше успял да го изобрази върху платното — в най-известния портрет, който бе рисувал… «Момичето в бялата рокля».

Огъста леко се отдръпна назад и отметна тъмен кичур от челото на Каролайн. Остави гергефа настрана и изправи рамене. Изгледа дъщеря си, все още коленичила в краката й, и си спомни за своето детство, за случаите, в които отиваше на църква, за да се моли на Господ да й помогне. Чудеше се дали момичетата й изобщо си спомнят, че са родени и възпитавани като католички. Или може би бяха престанали да вярват в Бога по същото време, когато Хю и Огъста бяха загубили вярата си, непосредствено след инцидента в планината Редхоук.

— Баща ти ви обичаше — повтори Огъста, без да отмества поглед от безизразното лице на Каролайн. — Ловът беше неговият начин да… Той беше забележителен човек и проявяваше обичта си по изключителен начин.

— Знам — кимна дъщерята.

— Да ти направя ли коктейл? — попита Огъста и стана. — Аз ще пийна един.

Каролайн наведе глава. Не отвърна. Сякаш обмисляше предложението на майка си. Огъста реши да приготви коктейли и за двете. Погали дъщеря си по главата и се отправи към зимната градина, където беше барчето с напитките.

* * *

«Изключителен начин»…

Каролайн седеше на стъпалата, водещи към плажа, и мислеше за баща си. Хомър се беше разположил до нея.

По пътя към Редхоук тя беше навигаторът. От нея се искаше да казва: «Курс североизток» вместо «Завий надясно», а когато трябваше да отбият от магистралата, тя също като помощник-пилот извикваше: «Чисто». Знаеше добре какво доставя удоволствие на баща й и на драго сърце правеше всичко, за да го види усмихнат.

Веднъж имаше треска. Когато тръгваха към планината, беше здрава, изпълнена с ентусиазъм. Когато обаче вечерта легна в палатката си, почувства, че се разболява. Гърлото я болеше, главата й се пръскаше от болка, имаше треска. Беше петнайсетгодишна и добре знаеше как да се погрижи за себе си, стига да си е у дома. Но онази вечер, свила се сама в палатката си, тя не издържа и се разплака. Страхуваше се. Искаше нощта да мине по-бързо и слънцето отново да се покаже.

Баща й я чу. Влезе в палатката, сложи длан на челото й и взе треперещото й тяло в обятията си. Те винаги спяха в отделни палатки и до тази вечер Каролайн не беше преставала да се чувства сама. Появата на баща й в момента, в който най-много имаше нужда от него, я изненада толкова силно, че тя заплака още по-сърцераздирателно.

— Ти си болна, скъпата ми — промълви баща й. — Трябва веднага да се приберем у дома.

Хю я уви в одеяла и й заръча да стои кротко, докато събуди сестрите й. Каролайн чакаше и не можеше да повярва, че това се случва. Беше на петнайсет години и никой никога не се беше грижил за нея. Ходенето на лов беше за нея шанс да прекарва известно време с баща си, но никога не се беше чувствала толкова обичана както в мига, в който той й каза, че се прибират у дома. Хю знаеше, че е болна, и й даваше онова, от което тя имаше най-голяма нужда.

Докато сестрите й събираха палатките, баща й я придружи до колата. Запали двигателя, настани момичето на предната седалка, като не преставаше да докосва челото й, за да види дали температурата й не е започнала да спада. Хю Ренуик никога не показваше чувствата си, но онази нощ беше разтревожен. Беше след полунощ. Сестрите й бяха сънени, но доволни, че ще се приберат вкъщи. Каролайн се облегна на рамото на баща си. Продължи да трепери, въпреки че в колата беше топло. Чувстваше се неизказано щастлива.

Оказа се, че е болна от скарлатина.

* * *

После обаче си спомни друг случай, станал години по-късно. Тя караше обратно към къщи през същата тази планина, а на задната седалка седеше Скай, изпаднала в шок от смъртта на Андрю Локууд.

Бяха прекарали деня в полицейския участък — двете в отделни стаи за разпит. Въпросите бяха много: дали познават убития, дали са го виждали преди, дали са разговаряли с него преди фаталния изстрел, дали не са се скарали, дали сестра й е изглеждала ядосана, в какво настроение е била…