Joro - Unknown

— Колко печално — тъжно промълви майката. — Ти и сестрите ти сте толкова ядосани на Хю заради ловуването, а той го правеше единствено от желание да бъде насаме с дъщерите си.

— Опитваше се да ни превърне в момчета — каза Каролайн и потупа кучето по гърба.

— Не е вярно. Хю щеше да се нахвърли върху всеки, който би посмял да допусне, че е искал син на мястото, на която и да е от вас трите. Просто искаше да се чувствате добре сред природата, да й се наслаждавате така както той го правеше.

— Малко по-сложно е, отколкото ти се струва — тихо възрази дъщерята след кратка пауза.

— Ами… — започна Огъста, но гласът й трепна и замря. Нямаше сили да спори. Тя беше противник на насилието във всяка негова форма. Не вярваше в оръжията и ножовете. Никога не беше изпитвала въодушевление от идеята дъщерите й да бъдат излагани на опасността от диви животни, непознати гори и хладен нощен въздух. Но сляпо бе обожавала съпруга си и когато той решаваше да заведе децата на лов в планината, тя никога не беше възразявала, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че Хю не е прав.

— Какво да правим в такъв случай, мамо? Като не обвиняваме татко и като отказваме да признаем, че Скай е алкохоличка, кажи как да й помогнем?

— Ще си я върнем у дома, ще я окуражаваме и ще я обграждаме с любов…

— Няма проблем да го направим. Всъщност винаги сме го правили. Но се оказва, че това не е достатъчно.

Каролайн коленичи до Хомър, който в момента се чешеше. Откри един бодил, оплел се в козината на любимеца си, и силно го дръпна. Хомър изскимтя и жално обърна поглед към Огъста.

— Не те оскубах аз — осведоми кучето Огъста.

— Помниш ли деня, в който го доведохме у дома? — попита Каролайн и погали старото куче. Сега Хомър лежеше неподвижно, със затворени очи. Ребрата му изпъкваха под проскубаната златиста козина.

— Голяма досада е — каза Огъста, без да отвръща на въпроса на дъщеря си. В действителност тя беше много привързана към кучето, но не го показваше. Хомър беше помогнал на Каролайн и Скай да понесат по-леко първите няколко седмици след инцидента с Андрю Локууд и тя му беше благодарна.

А Каролайн смяташе, че е подкрепяла Хомър в дните на скръб по мъртвия му стопанин.

— Ти го обичаш, мамо — каза тя. — Не можеш да заблудиш никого.

— Той щеше да е бездомник, ако не бях аз — кимна Огъста.

— Чудя се дали някой си дава сметка за това.

Младият мъж беше живял в Ню Хампшир, близо до Дартмут, но семейството му беше от Сан Франциско и не искаше да се занимава с кучето. Полицията настани Хомър в приют за безстопанствени животни в Хановър. Огъста беше дала съгласието си да вземат кучето при тях, защото Каролайн се терзаеше от мисълта, че са го изоставили, и беше успяла да убеди майка си, че спасяването на Хомър ще помогне на Скай да се съвземе. Разбира се, Хю също искаше да го вземат.

— Да се върнем на въпроса за Скай, мамо.

— Не зная какво я е изкарало от релсите — предпазливо изрече Огъста. — Какво я накара да се разстрои така внезапно. Мисля, че трябва да уредим да я изпишат от болницата, да я приемем у дома, да й осигурим добра почивка и да избягваме болезнените теми. За мен миналото е минно поле, от което ужасно ми е писнало!

— Мамо…

— Край на историята. Чу ли ме, Каролайн? — остро изрече Огъста, сложи очилата си и изгледа дъщеря си.

— Грешиш, мамо — каза Каролайн и се изправи. — Историята не е приключила.

— И как ще продължи? Ти и сестрите ти ще се оплаквате от баща си на всеки срещнат, който прояви желание да ви слуша? А аз ще седя тук и ще се опитвам да защитавам паметта му? Той ви обичаше. Отказвам да твърдите пред когото и да било и най-вече пред себе си, че е било иначе.

— Мамо, историята ще завърши с погребението на Скай — прекъсна я Каролайн. Гласът й бе станал дрезгав от гняв, а очите й с цвят на черни перли хвърляха яростни искри.

— Да не си посмяла дори да го произнесеш! — изсъска Огъста.

— Може да падне и да си разбие главата или пък да изпие цяло шише приспивателни. Следващия път може да не е катастрофа. А кой знае — може и да е. Тя уби човек, мамо, и според мен това я тласка към самоунищожение.

— Каролайн! — изрече заплашително Огъста, а главата й започна да трепери както винаги, когато нещо силно я разстройваше.

Каролайн прекоси стаята, коленичи пред стола на майка си и взе ръцете й в своите. Видът на елегантната й дъщеря, застанала в краката й в молитвена поза, беше повече, отколкото Огъста можеше да понесе. Опита се да я отблъсне от себе си, но не успя. Каролайн не помръдна и не отмести поглед от очите на майка си.