Joro - Unknown

— Харесвам я, а ти? — попита Марипат. — Звучи ми страхотно!

— И на мен — кимна Каролайн. Беше трогната, че племенницата й се е сетила да й донесе дневника на Клариса. — Когато аз бях в трети клас, тази книга я нямаше.

— Може би тогава просто още не са си били направили труда да я отпечатат — колебливо изрече Марипат. — Ти, мама и леля Скай някога спасявали ли сте кит? Често ли се е случвало вълните да изхвърлят китове на брега?

— Не, никога не ни се е случвало подобно нещо — с усмивка призна Каролайн. Стори й се забавно, че Марипат отнася детството на майка си и лелите си в далечното минало, в онези времена, в които е живяла и Клариса Рандъл, когато човек е срещал китове на всяка крачка.

— Ще покажеш ли дневника на онзи мъж?

— На кой мъж?

Марипат посочи към корабите в далечината. Едва сдържаше усмивката си и Каролайн се запита какво точно беше казала Клий на дъщеря си.

— На него! — многозначително изрече момичето.

— Може и да му го покажа — отвърна лелята. — Ще си помисля.

— Той търси останките от кораба. Смятам, че трябва да знае нещо за хората, които са потънали заедно с него.

— Има логика. Може да му дам книгата назаем, след като я прочета. Ти от библиотеката ли си я взела?

— От училищната библиотека. Само учениците имат право да вземат книги от там, но аз съм я запазила до септември заради тебе — със срамежлива гордост заяви момичето.

— Много ти благодаря.

— Той ти е бил като брат, нали? — попита внезапно Марипат и леко се изчерви. — И сте си пишели?

— Нещо такова. Но това беше отдавна, когато бяхме малки — с неохота отвърна Каролайн. Усещаше, че племенницата й иска да научи повече по въпроса — тя растеше в стабилно семейство, което никога нямаше да се разпадне, и проблемите на двете й лели с мъжете събуждаха любопитството й. — Бивши приятели, бурни любовни афери, загубени приятелства — всичко това разпалваше въображението.

— Къде е майка ти? — попита Каролайн.

— Ей там. — Марипат погледна нагоре към къщата.

— Хайде да отидем при нея — предложи Каролайн.

Изчакаха Хомър да се изправи и когато тръгнаха, избираха места, където щеше да му е по-леко да се придвижва. Една муха забръмча покрай муцуната на кучето, но то не й обърна внимание. До неотдавна Хомър не оставяше нахалните мухи да се измъкват безнаказано.

— Бедничкият Хомър — въздъхна Марипат. — Трудно му е да ходи.

— Вече е на шестнайсет години — прекалено е стар за едно куче.

— Обичаш го, нали? — попита момичето. — Той ти е като дете.

— Заедно сме от много време — отвърна Каролайн.

— Още докато е бил новородено кутре ли?

— Е, не чак новородено, но мъничко.

— Как ми се иска мама да ни разреши да си вземем куче — въздъхна Марипат. — И да го остави да спи в леглото ми. Искам да си имам женско куче. Не че Хомър не е страхотен, но все пак едно момче ни е напълно достатъчно. Понякога Марк направо ме вбесява!

Каролайн кимна. Слушаше бъбренето на племенницата си, доволна, че темата за Хомър беше заменена с други, по-актуални. Каролайн беше напълно сигурна, че Клий не е разказала на дъщеря си историята, довела до появата на Хомър в дома им, и тя също нямаше намерение да го прави.

Докато се изкачваха по каменните стъпала, Каролайн хвърли последен поглед назад, към корабите. Джо Конър. Истините, свързани с живота и смъртта, така или иначе докарваха беля на човека, който ги казваше…

Щом стигнаха до върха на хълма, Хомър за момент се спря, хвърли пълен с обич и привързаност поглед към Каролайн, после се извърна и бързо се скри сред дърветата, разперили корони в западната част на имението.

Тя го беше открила в гората преди четиринайсет години и сега с тъга го гледаше как изчезва от погледа й.

_2 април 1978 година_

Скъпи Джо, не мога да повярвам, че досега не съм се сещала да те попитам дали имаш домашни любимци! Обикновено се смята, че човек може да обича котките или кучетата, но не и двете животни едновременно, което ме кара да си мисля, че аз нещо не съм наред, защото си падам и по кучета, и по котки. Проблемът е, че много обичам морската вода и искам и любимците ми да я обикнат. Дори научих първото си кученце да плува. Първия път то потъна й аз трябваше да се гмурна, за да го извадя от водата, но после то изведнъж успя да се задържи на повърхността и заплува като истински шампион! (Всъщност аз трябваше да го спася, но в мига, в който го извадих на брега, то отново се втурна обратно към водата.)

С котките е по-сложно. Те предпочитат да се свият на кълбо на перваза на прозореца и да слушат песента на вълните, дремейки сладко.