Joro - Unknown

— Искам да предадете тези цветя на една ваша пациентка — каза той на жената на информацията.

— Как се казва пациентката, моля? — попита любезно служителката.

— Скай Ренуик.

— Името й е Уитфорд, по мъж — с усмивка го уведоми жената. Дори не си направи труда да въведе името в компютъра и Джо за пореден път си даде сметка колко добре се познават всички в един малък град. — Страхувам се, че в момента не й е позволено да приема посетители.

— Няма нищо — отвърна облекчено Джо. И без това не искаше да се среща със Скай. Надраска набързо една бележка и я подаде на служителката заедно с букета:

— Ще се погрижите ли да получи това?

— Колко са красиви! — възкликна тя. — Разбира се, че ще й ги предам.

— Благодаря ви — каза Джо и пое към изхода. Климатиците го задушаваха. Нямаше търпение да поеме глътка свеж морски въздух. След около час вече щеше да е на дъното на океана, сред останките от стария кораб. Щеше да е далеч от тук. Свободен.

* * *

Каролайн знаеше, че посещенията при Скай все още не са разрешени — дори за близките на пострадалата, но слезе от асансьора с делови вид. За авторитет беше пъхнала няколко папки под мишницата си и когато подмина дежурните сестри, ги поздрави любезно, но официално, вместо да се спре и да помоли за разрешение да влезе в стаята на сестра си. Никой не й зададе въпроси, тя знаеше, че ще е така. Номерът винаги минаваше — още от времето, когато баща й лежеше в същата болница.

Скай беше будна. Седеше в леглото си, подпряна на възглавница, и разглеждаше картичката, която току-що й бяха предали. Картичката беше голяма и скъпа на вид, с нарисувани пойни птички, рози, водопад и дъга, опасваща идиличната картина. Очевидно картината трябваше да изглежда живописна и завладяваща, но художникът — очевидно напълно несъзнателно — беше придал някаква похотливост в погледа на птиците и те приличаха на стари развратници с криле.

— Не ще и дума, четеш си пощата от почитателите! — весело възкликна Каролайн.

Скай вдигна очи към сестра си и уморено се усмихна. Белезите по лицето й бяха станали по-тъмни и бяха придобили жълтеникав оттенък. Превръзката на главата й се беше по-разхлабила през нощта и сестрите всеки момент трябваше да дойдат да я сменят. Сърцето на Каролайн се свиваше, докато гледаше как ръцете на Скай треперят от слабост, но тя все не успяваше да отмести поглед встрани.

— От кого е картичката? — попита Каролайн, макар да беше сигурна, че знае отговора.

— От мама — отвърна Скай и този път наистина се засмя.

Тя подаде картичката на Каролайн и усмивката й стана още по-широка. Всеизвестен факт беше, че Огъста Ренуик изпращаше картички с повод и без повод — и колкото по-сантиментални бяха, толкова по-добре! А когато получеше картичка по пощата, първата й работа беше да я обърне, за да види колко е похарчил подателят за нея.

Сега Каролайн постъпи по същия начин — погледна цената и подсвирна:

— О! Наистина струваш нещо!

— Ами да, щом получавам картички от по четири долара — изкикоти се Скай. — Не ревнуваш, нали?

— Не рови с пръчка в раната ми — намуси се престорено Каролайн и прочете посланието, написано за Скай от майка й:

«Скъпа, кога най-сетне ще се научиш да се обръщаш към хората, когато имаш нужда от нещо? Моята кола е на твое разположение винаги когато имаш нужда от нея. Не мога да разбера как изобщо можеш да се надяваш онзи раздрънкан стар боклук да те откара някъде, особено пък до кея. Каква работа имаше там, между другото? Бързо се връщай у дома! Ще откача в тази голяма призна къща без теб!

С обич,

Мама»

— Добрата стара мама! — засмя се Каролайн, поставяйки картичката до таблата със закуската.

— Липсвам й — отбеляза сестра й.

— По-скоро й липсва чувство за реалност. Все заобикаля най-важното.

— Хм — замислено сведе глава Скай.

— Нито дума за водката в цялата тирада, изписана върху тази луксозна картичка.

— Каролайн, достатъчно зле се чувствам и без твоите забележки, разбра ли? Не наливай масло в огъня. Трябва наистина да съм голям идиот, щом съм решила, че мога да шофирам в такова състояние. Джо Конър сигурно си мисли, че не съм с всичкия си. Знам, че не ме разбираш, и точно в този момент не ми се обяснява, но наистина исках да му кажа нещо.

— Кажи го на мен! — настоя Каролайн и приседна на леглото.

Лицето на Скай помръкна:

— Не ме насилвай. Бях ударена все пак.

— Не си спомняш какво си искала да му кажеш, нали?

— В главата ми е пълна мъгла — призна Скай.