Joro - Unknown

— О, не! — Джо изглеждаше шокиран от новината. — Какво се е случило?

— Катастрофирала е с колата.

— Много съжалявам — рече Джо. — Скай добре ли е?

— Все още не — отвърна Каролайн, а очите й се насълзиха. Джо беше мил, загрижен. Докато говореха за Скай, тя си спомни, че навремето двамата с него бяха приятели. В момента нямаше чувството, че нещо от някогашното приятелство се е запазило, но споменът за писмата беше жив.

— Да знаеш защо е искала да ме види?

— Беше объркана — отвърна неопределено Каролайн. Не искаше да му разказва подробностите.

— Съжалявам — отново повтори той.

— Благодаря — каза тя.

* * *

Сънят беше изключително реален.

Беше в планината. Усещаше мириса на барут, примесен със свежия и хладен въздух. Жълтите есенни листа се сипеха по земята като падащи звезди. Скай, притаила дъх, беше на стъпка зад нея. Каролайн изпълзя от храстите и видя сърната, която сестра й беше застреляла. Голяма и кафява, легнала в тревата. Не искаше да поглежда към убитото животно, но се насили да го направи заради Скай.

Не беше сърна. Беше човек, който носеше кафяв джинсов жакет. Косата му беше рижава и блестеше като разтопена мед на слънцето. Очите му бяха широко отворени, застинали в учудване от всичко, което се беше случило. Каролайн не можеше да откъсне очи от този поглед, докато пълзеше към трупа на мъжа. Знаеше, че трябва да гледа именно към тези очи, а не към раната на гърдите, от която извираше кръв като от фонтан.

Чу писъка на Скай, после риданията й. Златистият ритрийвър на мъжа зарови влажна муцуна в лицето на стопанина си, после — в лицето на Каролайн, сякаш искаше да целуне и двамата. Тя разкопча червеното си яке и потръпна от хладния въздух. Кръвта на мъжа обагри пръстите й, опари ги, докато притискаше якето към раната.

— Застрелях го? — питаше обезумяла Скай. — Убих ли го, а? Убих ли го? Какво направих?!

Каролайн, която никога не беше пренебрегвала сестра си, сега го направи.

— Как се казваш? — попита тя, гледайки човека в очите.

— Андрю — едва успя да промълви той.

Не беше много по-възрастен от нея, би могъл да бъде един от многото млади учители в колежа, в който учеше.

Очите му бяха толкова ясни, спокойни и нежни, сякаш искаха да й внушат, че тя прави всичко, което може да се направи в такъв момент, уверяваха я, че разбират желанието й да помогне. В началото в тези очи не прозираше никакъв страх. Всяка секунда изглеждаше като цяла вечност. Кръвта продължаваше да блика и да напоява якето й, тя виждаше как прелива над пръстите й и обагря земята. Лагерът им беше само на осем километра от мястото на нещастието, но в случая това разстояние се оказваше прекалено голямо. Нямаха време да отидат дотам за помощ. Сякаш вселената беше замръзнала за Каролайн и Скай, за Андрю и неговото куче.

— Помислих го за сърна — изхлипа Скай.

Небето беше ясносиньо, денят — особено красив. Кучето душеше кръвта на мъжа, ближеше лицето му.

— Хомър — промълви Андрю.

— Той е съвсем мъничък, нали? — попита Каролайн поглеждайки към кучето.

— Да — въздъхна раненият.

— Извикай го, Скай. Извикай Хомър — каза Каролайн. Беше забелязала кръв по муцуната на Хомър и не искаше Андрю да я види и да се уплаши.

— Хомър, ела тук, момчето ми — извика Скай. Гласът й беше изтънял, писклив.

Кучето хукна към Скай и Андрю го проследи с поглед, после отново спря очи върху лицето на Каролайн.

— Ще умра, нали? — попита.

Тя знаеше, че Андрю ще умре. Виждаше как устните му побеляват. Чу плача на сестра си, видя как Хомър се връща при стопанина си и се сгушва в него и си спомни за Джо Конър и за урока, който й беше дал: колко важно е да казваш истината, особено когато се отнася до смъртта; че това е най-малкото, което едно човешко същество би могло да направи за друго.

— Така мисля — въздъхна тя.

— Господи! — В очите на Андрю се появи страх. Беше толкова ужасно да се наблюдава тази промяна. Каролайн още по-плътно притисна якето към раната, но знаеше, че е безполезно да се опитва да направи каквото и да било. Раненият свиваше и отпускаше пръстите на ръцете си. От муцуната на Хомър се изтръгна звук, подобен на човешко ридание. Скай стоеше зад Каролайн, опряла треперещи колене в гърба на сестра си.

— Не знаех — продължаваше да повтаря Скай. — Мислех, че е сърна.

— Хомър — едва доловимо изрече Андрю.

Кучето лизна стопанина си по лицето. Каролайн знаеше, че от това на Андрю трябваше да му стане по-добре. Дори в този миг, когато животът му се изплъзваше измежду пръстите, той намираше успокоение в присъствието на кучето. Личеше си по начина, по който младежът затвори очи и се предаде на смъртта.