Joro - Unknown

* * *

— Искам букетът да бъде голям — обърна се Джо Конър към продавачката на един щанд за цветя, разположен току до шосето.

— Само от цинии и слънчогледи ли да бъде или искате да добавя и полски цветя? — попита жената.

— Сложете от всичко — реши Джо.

Наблюдаваше я как стои под тентата на бели и жълти райета и прави букета. Жената изваждаше цветята от дълбоки кофи, пълни с вода. Беше дебела и силно загоряла от слънцето, имаше кестенява коса, прибрана назад с шал, и беше облечена в избеляла червена рокля. Жената работеше и несъзнателно се мръщеше. Докато гледаше уморените й движения, характерни за всички жени, изкарващи си хляба с физически труд, Джо се сети за майка си.

— Вие ли сте брали цветята? — полюбопитства той.

— Да. А също съм ги и садила — отвърна жената, като се усмихваше гордо.

— Красиви са — отбеляза Джо и бръкна в джоба си. Букетът струваше пет долара, но той даде на продавачката двайсетачка. Жената понечи да му върне рестото, но Джо поклати отрицателно глава. Жената хвърли бърз поглед към съпруга си, който седеше на празна касетка от прясно мляко, съсредоточил цялото си внимание върху спортната страница на вестника.

Продавачката кимна в знак на благодарност, но пъхна банкнотата в чекмеджето на касата вместо в джоба на престилката си.

— Хей! — подвикна Джо към мъжа. — Трябва да изведеш жена си на вечеря.

Мъжът изсумтя и обърна глава към него. Очите му бяха малки и зачервени. Изглеждаше злобен и на Джо му се прииска да му удари един в брадата.

— Трябва да й поръчаш омари в нейния любим ресторант — каза Джо вместо това.

— Да — изръмжа мъжът.

Джо се качи в колата си и потегли. Имаше особено мнение по въпроса за нещастните жени. Мразеше да вижда намръщени жени. Беше наблюдавал как майка му се беше превърнала от красива и изпълнена с ентусиазъм жена в наранена, разочарована и огорчена сянка. Работеше по две смени във фабриката за омари, а свободното си време прекарваше в очакване на Хю Ренуик да й се обади. След смъртта на съпруга си бе обсебена от чувството за вина. Беше преживяла няколко ужасни години, преди да се омъжи повторно.

На Джо му се искаше да наказва всеки, който по един или друг начин е причинил болка на майка му: собствениците на фабриката заради това, че я караха да работи толкова много; Хю Ренуик, задето беше разбил сърцата на родителите му. Бащата на Джо беше умрял в кухнята на Ренуик самотен, без приятели. И златният часовник, който никога не сваляше от ръката си и с който Джо така обичаше да си играе… Майка му никога не се обади, за да поиска часовника на покойния си съпруг, а именно този часовник беше символ на всичко, което Джо смяташе, че е загубил.

Щеше да е истинско чудо да остане приятел с Каролайн, след като научи истината… Случи се на седемнайсетия рожден, ден на момчето. Чичо му го заведе в Спиндрифт, за да го остави да се напие като истински мъж. На момчета на годините на Джо не се сервираше алкохол, но това нямаше значение. Той и чичо му се настаниха на високите столове пред барплота и си поръчаха по един аперитив. Докато пиеха, чичо Марти му разказа за смъртта на баща му. Джо научи, че баща му бил обезумял от ревност и това го подтикнало да се застреля в кухнята на семейство Ренуик. Децата също били там — Каролайн и Клий, беше добавил чичо Марти. Каролайн беше наблюдавала как баща му издъхва, беше чула последните му думи.

Как беше възможно приятел да знае истината за такава брутална част от неговия живот и да не му каже? Това сложи край на отношенията му с Каролайн. Уискито беше притъпило болката от първоначалния шок и за известно време Джо се превърна в негов роб. Морето, изследванията и алкохолът му помагаха да забрави, потискаха болката му, отслабваха яростта му. След известно време успя да се откаже от пиенето, но не и от останалите две лекарства. Те продължаваха да му действат благотворно.

Опита се да не мисли за цветарката, като се зае с изпълнението на задачите, които си беше поставил: да купи някои неща за «Метеор», да пусне няколко писма и пакета. Гмуркачите бяха измъкнали от дъното на океана отделни фрагменти и той ги изпращаше в Уудс Хол за анализ. Имаше намерение да се гмурне до останките на потъналия кораб, които вече бяха открили, затова трябваше да побърза да се върне, за да се възползва от подходящия момент. Нищо не го разтоварваше емоционално така както гмуркането.

Оставаше му да се отбие само още на едно място. Паркира пред болницата.