Joro - Unknown

— Никак не е смешно, Скай. Снощи лекуващият те лекар ни уведоми, че си алкохоличка.

— Казват така за всички — възрази тя. — Виж ме къде съм — в рехабилитацията. Целта им е да изкарват пари. Наричат алкохолик всеки, който е изпил повече от две бири.

— А ти какво мислиш за себе си?

— Аз ли? Разбира се, че не съм алкохоличка! Но май съм на път да стана.

— Така ли? — попита изненадано Каролайн. Не беше очаквала да чуе подобно признание от най-малката си сестра.

— Да. Напоследък пия прекалено много, признавам. Но това е заради проблемите ми със Саймън… и с работата… Дали Хомър усеща отсъствието ми?

— Сигурна съм, че му липсваш. Тази сутрин отидох да го изведа на разходка.

— Добре. Той там ли беше? — засмя се Скай. Надяваше се, че ще се отърве от сериозния разговор, като отклони темата към тайния любовен живот на домашния им любимец. Хомър често изчезваше и никой не знаеше кога ще се върне. Само че Каролайн не се хвана на тази въдица. Мълчеше и слушаше.

— Така се бях притеснила! — продължи Скай. — Ами ако не се беше върнал? Той вече е стар… А все едно беше вчера, когато го взехме да се грижим за него, нали?

— Свързано е с пристигането на Джо Конър в града, нали? — каза Каролайн, без да обръща внимание на думите на сестра си.

— Какво имаш предвид?

— Присъствието му те е разстроило.

— О, не! Не и мен! — засмя се Скай и очаквателно я загледа.

Изцяло съсредоточена върху желанието си да заблуди Каролайн, тя не забеляза, че превръзката й се е разместила още повече и че в момента виси над едното й око.

Каролайн се пресегна, оправи бинтовете и предпазливо рече:

— Когато беше пияна, каза някои неща, едно, от които беше, че бащата на Джо е убил себе си по погрешка. Сигурна съм, че си мислела за онова, което се е случило с теб… За инцидента с Андрю Локууд.

— Най-хубавото на цялата тази работа е… — започна Скай, после замълча. Седеше в леглото, обвила коленете си с ръце.

— Най-хубавото е, че наистина не помня какво съм имала наум — завърши след малко.

Пръстите й си играеха нервно с един конец от бялото памучно одеяло, метнато върху чаршафите, и двете сестри напрегнато гледаха тънката нишка, сякаш всичко зависеше от нея.

Не след дълго Скай се отпусна назад, притвори очи и се престори на заспала. Каролайн седеше мълчаливо до нея. Не знаеше какво да каже.

Една облечена в розово сестра безшумно влезе в стаята. Буташе количка, върху която беше поставена ваза с прекрасен букет.

— Виж! — възкликна Каролайн и побутна Скай. Сестра й отвори очи и тя й подаде картичка, пъхната в букета.

— О! — Скай намръщено погледна към цветята, после отвори листчето и очите й пробягаха по редовете. На лицето й светна закачлива усмивка: — От твоето гадже са.

Каролайн издърпа листчето от ръцете на сестра си и прочете:

«Оздравявай по-бързо. Когато отново решиш, че искаш да говориш с мен, обади ми се. Джо Конър.»

— Моето гадже? — изсумтя Каролайн. — Не бих казала.

— Има много хубав почерк — отбеляза Скай, вземайки обратно бележката. — Много мъжествен. Позволи ми да го анализирам пред теб.

Тя съсредоточено се загледа в думите.

Макар да не искаше да си го признае, Каролайн изпитваше огромно любопитство да чуе анализа на сестра си, въпреки че Скай не беше експерт графолог, а просто се шегуваше.

— Е? — не се стърпя Каролайн.

— Това е почерк на много самотен човек — започна Скай. — Няма никого, с когото да споделя. За него търсенето на съкровища е начин да замени онова особено важно нещо, което липсва в живота му.

— И то е? — настоя Каролайн.

— Надежда? Любов? — Скай погледна въпросително към сестра си. — Неговата отдавна загубена любима… Не знам. Трябва да го питаш. Така, дължиш ми три долара за услугата.

— Извинявай, забравила съм си чековата книжка — засмя се Каролайн.

— Е, нищо… И без това съм ти длъжница — отвърна Скай.

* * *

Когато Каролайн пристигна в «Хълма на светулките», не видя колата на майка си. Влезе в къщата през вратата на кухнята и завари Хомър да лежи върху килимчето си. Когато чу стъпките й, кучето вдигна муцуна нагоре, а очите му весело заблестяха. Изглеждаше невероятно щастлив, че вижда добрата си приятелка. Замаха с опашка, после мързеливо се надигна, опъна се на предните си лапи и бавно се запъти към Каролайн, за да я поздрави.

— Здравей, момчето ми — каза тя и го потупа по главата. — Добро куче… ти си добро куче, Хомър.

Забеляза, че Хомър стиска между зъбите си неизменната синя хавлиена кърпа или онова, което беше останало от нея. Такава кърпа беше първата му играчка, когато преди четиринайсет години пристигна в този дом.