Joro - Unknown

Каролайн се опита да измъкне парцала от устата на кучето, но то не се предаваше. Обожаваше тази игра.

— Печелиш, Хомър — каза накрая тя.

Той застана пред вратата, готов да бъде изведен навън. Каролайн се спусна през поляната и Хомър неотлъчно я следваше. Очевидно днешният ден нямаше да бъде посветен на тайнствените му разходки.

В далечината върху гладката водна повърхност се забелязваха корабите на изследователския екип. Джо Конър търсеше потъналото съкровище. Каролайн се загледа, но Хомър нямаше търпение да отиде на плажа и я задърпа.

Беше мъчително да го гледа как бавно се придвижва напред, как с всяка измината стъпка краката му се разтреперват от умора, как гърбът му болезнено потръпва. Гъстата му и златиста някога козина беше отъняла и оредяла, а на места беше опадала. Каролайн си го представи преди години — малко пухкаво кученце с тъжен поглед и изцапана с кръвта на любимия му стопанин муцуна.

Сега Хомър се спускаше към плажа. В козината му се заплитаха бодли и треви, но това не го притесняваше. Беше щастлив, че е навън с Каролайн — човека, когото обичаше най-много на този свят след Андрю.

Когато разходката свърши и двамата поеха обратно към къщата, Каролайн чу някой да я вика по име.

Беше Марипат. Деветгодишната й племенница тичаше към нея с всичка сила, притиснала някаква книга към гърдите си. Хомър весело залая при вида на друг член на семейството. Задните му крака се подгънаха и той се свлече на пясъка, но се изправи точно навреме, за да поздрави с близване Марипат.

Тя беше облечена в сини шорти и тениска, която леля й Каролайн й беше донесла от Нантъкет. Лъскавата й кестенява коса беше опъната назад и сплетена в дълга плитка. Имаше очите на Ренуик — огромни и ясни, които проблясваха живо иззад очилата със зелени рамки.

— Нося ти нещо — задъхано изрече Марипат, целуна леля си и потупа Хомър по главата.

— За мен или за Хомър? — попита Каролайн.

— За теб — усмихна се момичето.

— И какво е то? — полюбопитства Каролайн и погледна книгата, която Марипат й подаде.

— Мама ми разказа за твоя приятел, пиратът. Той наистина ли е пират?

— Така твърди — отвърна тя. — Онези кораби там са негови.

Момичето заслони очите си с длан и се загледа в осветените от слънцето бели кораби.

— Приличат ми на яхти — отбеляза колебливо.

— Такива са съвременните пиратски кораби — засмя се Каролайн. — Не знаят какво изпускат! Прекалено луксозни са, липсват им старите проскърцващи греди, които придават очарование на подобен вид плавателни съдове. Каква е тази книга?

— Сещаш ли се за кораба, който потънал до нашия бряг? — Очите на Марипат блестяха възторжено, сякаш ей сега щеше да каже на леля си нещо, което тя до този момент не е чувала. — За «Камбрия»? Бил е английска бригантина, от онези, с многото мачти. Така… Капитанът бил изменник. Той доплувал до морския фар и се влюбил в жената, която живеела там, само че въпросната жена била омъжена за човека, който под държал фара.

— Голям негодник е бил този капитан, наистина — съгласи се Каролайн с племенницата си.

— Така. Жената имала момиченце.

— Точно така. Забравих имената им…

— Капитанът се казвал Натаниъл Торн, дамата — Елизабет Рандъл — подсказа Марипат на леля си. — А името на момиченцето било Клариса. — Направи драматична пауза. Очите й блестяха от вълнение. — Това е нейният дневник! — не издържа накрая тя и триумфално посочи към книгата.

— Чий дневник?

— На Клариса! Някаква старица, на която мъжът й работел на фара, намерила тази тетрадка и я запазила. По-късно дала да я напечатат. Ако майка ми някога направи нещо подобно с моя дневник, направо ще я убия! Както и да е, в училище ни накараха да прочетем дневника и когато мама ми разказа за твоя приятел, търсача на съкровища, си помислих: «Боже мой!» Прочети да видиш!

Двете отвориха книгата на първата страница и Каролайн зачете на глас:

_19 юли 1769 година_

Днес намерих кит, изхвърлен на брега. Беше по-голям от най-голямата лодка, която съм виждала, и имаше цвета на скалите на нашия остров. Лежеше на пясъка, а широко отворените му очи гледаха към небето. Двете с мама се опитахме да върнем кита обратно в морето — мъчихме се чак докато стана тъмно. Поливахме тялото му с морска вода, защото мама каза, че ако кожата му изсъхне, той ще умре. Освен това ми поръча да наблюдавам дупката, през която си поема въздух, и да внимавам да не излея вода в нея, защото така мога да го убия. Мина безкрайно много време в очакване на прилива! Сега ръцете ме болят от тежките кофи с вода, които пренасяхме, както и от дърпането на кита за опашката, за да му помогнем отново да се върне във водата. Но си струваше. Двете с мама радостни наблюдавахме как нашият кит се отдалечава навътре в океана, озарен от оранжевата светлина на луната.