Joro - Unknown

Мишел помнеше гнева на Хю, който прозираше от всяка негова дума, цитирана в статията: неговият дом беше нападнат, неговите дъщери — заплашени! Та той не беше в състояние да ги защитава непрекъснато, по дяволите, затова пък би могъл да ги научи как да си служат с оръжие! Изразяваше съжаление за нещастния инцидент със Скай в планината Редхоук. В статията дори не се споменаваше името на мъжа, когото тя беше убила. Безпокойството, колебанията, мъката на Хю бяха изчистени от статията по време на редактирането й. Бяха останали само гневът и възмущението.

Мишел знаеше истината. Хю Ренуик страдаше. Той обичаше ловуването, но още повече обичаше живота. Обожаваше природата и трите си дъщери. Светът не можеше да отговаря на тази негова засилена потребност да получава все повече и повече, а Хю не го осъзнаваше и не спираше да изисква, особено от семейството си. След инцидента изведнъж се затвори в себе си. Дни наред прекарваше в бара на хотела, скрит в някой тъмен ъгъл, свел глава над чашата, оплаквайки смъртта на онзи младеж. От време на време до него приближаваше някой негов познат или колега. Той обикновено се отнасяше любезно с тях, понякога им позволяваше да го черпят едно питие, но не излизаше от вцепенението си. Въпреки че беше избрал да пие в бара на хотела, не можеше да търпи присъствието на Каролайн. Сърцето на Мишел се свиваше, когато наблюдаваше как момичето приближава до баща си, говори му, а той мълчаливо извръща глава встрани, понякога дори се отнасяше враждебно с нея. Сякаш Каролайн му напомняше за онова, което е най-ценно в целия свят, онова, което той беше пропуснал да опази. Неведнъж Мишел беше чувала Хю да казва, че е провалил живота на Скай.

Три от неговите картини висяха в бара. Хю ги беше нарисувал, когато момичетата бяха още малки. Платната бяха пълни с живот, с чувство, не оставяха съмнение за огромната обич, която художникът изпитваше към дъщерите си. Всеки един от портретите изобразяваше ловна сцена на фона на планината Редхоук. Сезоните бяха различни, както и мъртвото животно в ръцете на всяко едно от момичетата и използваното оръжие. Клий през пролетта, хванала уловена пъстърва в едната си ръка и въдица — в другата. Скай през есента — с нож и виеща се в ръката й змия.

Но картината, която спираше дъха, беше портретът на Каролайн през зимата. В обятията си момичето беше притиснало малка червеникава лисица. От муцуната на животното се процеждаше тънка струйка кръв, планината беше покрита със сняг, а страните на Каролайн бяха зачервени от студа. Черната й коса падаше в очите й — ясносини и диви. В лявата си ръка държеше оръжието, с което беше убила лисицата. Баща й беше уловил и предал върху платното страданието и съжалението. Портретът преливаше от любов към най-голямата му дъщеря. Мишел потръпваше всеки път, когато погледът й попаднеше върху това платно.

Каролайн излезе от кабинета си. Беше с очила, които й придаваха вид на сексапилна библиотекарка.

— Какво е това обаждане? — попита тя и отдели едно от листчетата в купчината.

— О! — възкликна Мишел, докато четеше записаното съобщение. — Обади се рано тази сутрин. Остави доста объркани инструкции за това как се набира телефонът на кораба. Мисля, че е един от мъжете, които пиха снощи в бара. Заемат стаи с номера шест и девет, но предполагам, че в момента този човек е в лодката си.

— Каза ли ти какво иска?

— Не, само поръча да ти предам да му се обадиш.

— Благодаря, Мишел — рече кратко Каролайн, върна се в кабинета си и затвори вратата.

* * *

Каролайн набра номера на оператора и помоли да я свържат с «Метеор». Изчака връзката да се осъществи и най-сетне чу:

— Тук изследователски кораб «Метеор». Край. — Гласът беше плътен, вибриращ.

— Тук операторът от земната база. Има обаждане за господин Джо Конър.

— Изчакайте, сега ще извикам капитан Конър — каза мъжът отсреща.

Измина минута. После се чу гласът на Джо. Операторът се изключи и Каролайн си пое дъх.

— Здравей, Джо — каза. — Съобщиха ми, че си ме търсил.

— Сестра ти добре ли е? — попита той.

— Защо питаш? — Беше изненадана, че е разбрал за катастрофата.

— Снощи се е обадила в базата и е оставила съобщение, че иска да ме види — обясни Джо. — Ставало дума за нещо много важно.

— Ти говори ли с нея?

— Не. Тя казала, че веднага тръгва към базата, но така и не се появи. Не бях сигурен къде да я открия, затова се обадих в хотела.

— Скай е в болницата — напрегнато изрече Каролайн.