Joro - Unknown

Каролайн

_21 март 1977 година_

Скъпа Каролайн,

Разбрах, че си разстроена по начина, по който си подписала последното си писмо. Накрая липсваше «с обич». Може да е нещо дребно, но ние, най-добрите приятели, можем да бъдем много чувствителни, когато става въпрос за другия. Историята с пушката ми се струва отвратителна. Бедната Скай. Дори не я познавам, но след като е твоя сестра, значи е добра. Баща ти трябва да забрави за лова и отново да се захване с рисуване. Вместо да стреляте, би могъл да ви научи как да откривате златни дублони например.

С обич,

Джо

P.S. Само се шегувам, за да те разсмея. Така че засмей се!

Отново P.S. Ти си мислеше, че съм забравил за «Камбрия», нали?

И пак P.S. Усмихни се, К.!

> Пета глава

Каролайн беше угрижена.

Мишел Брейди можеше да се закълне в това — то се разбираше от начина, по който Каролайн влезе в хотела. Вървеше решително, подмина няколко от гостите, които зареваха в салона, и взе листовете със записаните за нея съобщения от бюрото на Мишел, като едва промърмори някакъв поздрав за добро утро. Изглеждаше прекрасна както винаги. Носеше черна ленена рокля без ръкави и черни сандали, на шията й висеше сребърно колие, а на ушите — сребърни халки. Усмихваше се, но си личеше, че го прави насила.

Може би в усмивката на Каролайн прозираше нещо друго — болка, загриженост… Няколко от телефонните съобщения дадоха на Мишел да разбере, че Скай за пореден път е в болницата. Това момиче определено създаваше грижи на Каролайн. Както и цялото й семейство. Дори Клий, за която всички смятаха, че е стабилна и преуспяваща жена, все намираше за какво да се обади на по-голямата си сестра. Да не говорим за Огъста — тя и една филийка не можеше да си препече за закуска, без да потърси дъщеря си за съвет.

Мишел работеше като помощничка на Каролайн от десет години. На четирийсет и две години се чувстваше достатъчно по-възрастна от шефката си, за да проявява загриженост към нея и да се опитва да я предпазва. Мишел често разказваше на съпруга си Тим за откаченото семейство на Каролайн, за нещата, които минаваха през главите им. Тим беше професор по английска литература в университета в Кънектикът. Изслушваше разказите на жена си със скептична безпристрастност и заявяваше, че Скай е Зелда Фицджералд на новото време или пък че сестрите Ренуик са като три примадони, участващи в три различни опери, разиграващи се едновременно на една и съща сцена.

Мишел не можеше да не се засмее на думите на Тим, но обичта й към Каролайн си оставаше непроменена с времето. Каролайн я беше наела още по времето, когато хотелът отвори врати за пръв път, двете бяха прекарали десет години заедно — в различни кабинети, но винаги една до друга — и въпреки че Каролайн нямаше навика да споделя с нея, Мишел беше запозната с най-важните моменти в живота й. Беше свидетел на преобразяването на Каролайн, беше наблюдавала как необузданото момиче постепенно се превръща в прекрасно владееща се и просперираща делова дама. Каролайн винаги се държеше лоялно и с уважение, което й печелеше приятели.

Тъй като обикновено Мишел приемаше телефонните обаждания, тя знаеше как вървят любовните, семейните и професионалните дела на шефката й. Каролайн превърна хотел «Ренуик Ин» от закътано местенце, посрещащо ограничен брой художници през ваканциите им, в притегателен център за творци от цял свят. Някои идваха заради местоположението на хотела, други — заради очарованието му, а имаше и такива, които се чувстваха привлечени от името Ренуик.

Известността на бащата на Каролайн беше като тази на звездите от киното или пък на политиците. Творбите му висяха в музеи в Ню Йорк, Париж и Лондон, а екстравагантните му постъпки бяха любима тема за журналистите. В една статия в «Ескуайър» Хю Ренуик беше наречен «Хемингуей на художниците на двайсетия век». Авторът наблягаше на храбростта, проявена от Хю по време на Втората световна война, на склонността му да се напива и да изневерява на жена си, да буйства и да се самоунищожава; обсъждаше се начинът, по който огромният му талант помиташе по пътя си всичко и всекиго.

Докато събираше материал за статията, журналистът се беше напил с Хю и с фотографа, който правеше снимките. Пиянските им запои станаха част от творбата. Бяха поместени снимки на Хю в ловджийско сако и пушка в ръка някъде из горите на щата Мейн. Хю им беше разказал случката за непознатия нападател, влетял в дома му и заплашил семейството му, след което пръснал собствения си череп.