Joro - Unknown

— Значи точно пред нас — рече Каролайн. Представи си кораба, заровен в пясъците в течение на столетия. Помисли си за духовете на загиналите. Докато гледаше скицата, «Камбрия» й се струваше много по-реална. Всички морски катастрофи бяха трагични, но както Джо беше казал, тази беше по-специална, възприемаше се по-лично.

— Колко тъжно — въздъхна Каролайн. — Все пак става дума за любовна история.

Той поклати глава:

— За капитана и жената ли говориш?

— Да.

— Ами какво ще кажеш за съпруга и детето, които е изоставила? — напомни й той. — Или може би съм чел дневника прекалено задълбочено след бележката ти за сходството на моята съдба и тази на Клариса.

— Някога виждал ли си фара Уикланд? — попита Каролайн. Джо сви рамене. Тя продължи: — Изолиран е. До него може да се стигне единствено с лодка. Трябва да се е чувствала ужасно нещастна. Не че това я оправдава, но си мисля, че явно е била отчаяна, за да предприеме подобна стъпка.

Отново се загледа в рисунката на кораба. Представи си как една млада жена, затворена в откъснат от света морски фар, се влюбва в капитана на кораб. Защитаваше Елизабет Рандъл, но дали не го правеше само за да се противопостави на Джо? Истината беше, че не одобряваше постъпката на Елизабет. Колко лош трябва да е бил животът й, за да зареже дъщеря си и да избяга? Чувствата, които я вълнуваха в момента, бяха противоречиви. В гърдите й пламтеше огън. Джо несправедливо я обвиняваше за онова, което му се беше случило навремето!

— Дали е вярно, че родителите мислят първо за децата си? — попита той. — А когато са обсебени от своите планове? Смятам, че двамата с теб знаем отговора на този въпрос по-добре от всеки друг.

— Джо — започна Каролайн и вдигна очи към него.

Той беше изчезнал. Чу стъпките му откъм камбуза. Тя притаи дъх и се опита да овладее чувствата си.

След малко той се върна с оранжева тенджера в ръце. Сложи я на масата, подредена за двама, допълни чашата й и наля на себе си още сок. Отвори една невидима вратичка и натисна някакъв бутон. В салона прозвуча музиката на Моцарт — кристалночиста и завладяваща.

— Страхотно е! — отбеляза тя. — Не мога да повярвам, че съм на кораб. Има даже и камина!

— Вечерите тук са хладни. Дори през лятото. Трябва да дойдеш тук през ноември! Късната есен на север не е най-забавното нещо, което човек може да си представи. Но знам, че ти си арктически тип.

— Арктически?

— Къде се намира планината, в която баща ти ви е водил на лов? Някъде в посока към Канада, нали?

— В Ню Хампшир — отвърна Каролайн и посочи към Редхоук. — Не може да се каже, че е на Северния полюс.

Масата беше квадратна, сложена в единия ъгъл на салона. Каролайн седна от едната страна, а Джо — от другата. Коленете им леко се докосваха. Той сервира агнешко печено, хрупкава франзела, салата със сос винегрет.

— Много е вкусно. Ти ли приготви всичко това?

— Бих искал да е така, само че ще те разочаровам: готвачът е нашият стюард.

— С най-голямо удоволствие бих го взела в кухнята на моя хотел — засмя се Каролайн.

Джо се усмихна:

— Той никога няма да ни измени. От Сен Кроа е и живее за мига, в който отново ще отплаваме на юг. За него лятото в Нова Англия е жестоко и необичайно.

— Сен Кроа — повтори тя. — Бях там миналата зима, за да разгледам няколко хотела. Има едно изключително приятно местенце — в сградата на стара захарна фабрика. Много ми хареса.

— Значи понякога отиваш и на юг — отбеляза безстрастно Джо. — Не стоиш само на север.

— Не, разбира се. Живот има не само в Арктическия кръг — засмя се тя. — Не съм толкова студена, за колкото ме мислиш.

Джо се усмихна. Наля още вино в чашата й.

— Не харесваш ли мерло? — попита Каролайн.

— Не пия алкохол — отвърна той.

— Никога ли? — Помисли си за Скай и нейния проблем с пиенето.

— Вече не. Навремето ми харесваше. Прекалено много ми харесваше. Не се замесвах в пиянски скандали, но винаги, когато съм имал проблеми, съм бил пиян. Да не говорим, че в един момент пиенето наистина се превърна в сериозен проблем.

— Нима? — Много от най-ужасните вечери в семейството й бяха резултат на прекомерната употреба на алкохол.

— Да — кимна Джо. — За известно време пиенето ми доставяше удоволствие, действаше ми отпускащо и тонизиращо. Но после приятните усещания изчезнаха. Пиех и всеки път повече от предишния. Чувствах се празен и ключовата дума винаги беше «още».

— О! — възкликна Каролайн. Добре познаваше усещането за празнота. Понякога изпитваше непреодолима тъга, скръб, самота и се опитваше да ги преодолее, като пиеше, пътуваше, сключваше успешни сделки или помагаше на сестрите си.