Joro - Unknown

— Както и да е — стигнах до положение, в което едно питие вече беше прекалено много, а сто не ми бяха достатъчно. Така че престанах да пия — завърши той.

— Има един човек, за когото се притеснявам — призна тя. — Някой, който пие много.

— Съжалявам — тихо рече Джо.

Искаше да му разкаже за Скай, но се въздържа. Все още беше нащрек, не можеше да се отпусне напълно.

Привършиха с вечерята, разказвайки си забавни истории от студентските години. Говореха за последните филми, които са гледали, и за местата, където бяха посрещнали последната Коледа.

Каролайн отпиваше от виното си, но вкусът му не й се нравеше толкова, колкото преди. Вдигна поглед и забеляза, че Джо съсредоточено я наблюдава. Опита се да се усмихне, но почувства, че духовете от тяхното минало кръжат около масата, сякаш очакват покана да седнат.

Преместиха се близо до камината. Джо й предложи кафе. Каролайн го обичаше силно и горещо, без сметана. Вятърът се усили и корабът започна да се полюлява. Джо разбърка жаравата в камината и отиде да провери въжето на котвата. Когато се върна, седна на старото си място до Каролайн.

— Непрекъснато ли си на кораба или си имаш дом и на сушата? — попита тя.

— Имам къща в Маями, но девет месеца в годината прекарвам в океана.

— Маями е доста далеч от Нюпорт — града, в който си роден — отбеляза тя и го погледна в очите.

— Домът ми не беше… — Джо се опита да намери възможно най-дипломатичния отговор, но се отказа. — Исках да се махна от Нюпорт. Между другото бях изненадан, когато разбрах, че ти си останала толкова близо до родното си място, че си успяла да се освободиш от спомените за баща си и за лова. — Джо вдигна вежди. Този път нямаше намерение да оставя темата недовършена.

— Помниш за лова — замислено изрече Каролайн.

— Бих ли могъл да забравя? Пишеше ми за това два пъти годишно — как ви е оставял сами в планината само с ловджийски нож и манерка с вода и е очаквал да се борите, за да оцелеете.

— Той искаше да ни научи да се защитаваме — опита се да оправдае баща си Каролайн. Помъчи се да си спомни какво точно беше писала някога на Джо. Поне едно от писмата й трябва да е съдържало всички детайли от грубата действителност. Онези пътувания в планината й се струваха ужасни и сега, след толкова много години, и съжаляваше, че е споделяла с Джо чувствата си, свързани с тях. В края на краищата баща й беше започнал да ги води на лов главно заради онова, което бащата на Джо беше направил!

Каролайн изправи рамене.

— Беше бясна! — припомни й Джо. — Особено когато Скай трябваше да се присъедини към вас за пръв път. Ти казваше, че тя още не е готова, че била уплашена и не искала да стреля. Тя ли е човекът, който има проблеми с пиенето?

— Защо питаш? — Сърцето й лудо биеше.

— Защото тя катастрофира с колата си.

Каролайн отпи от кафето си. Беше изстинало. Сложи чашата на масата и погледна Джо право в очите.

— Защо съм тук? — хладното попита.

— Исках да ти благодаря. За дневника, за това, че навремето ми разказа за «Камбрия». Ти си причината да съм тук сега. Ако не беше ти, нямаше да открия кораба.

— Но защо ме покани тук, на «Метеор»? — настоя тя. Устата й пресъхна. Сърцето й силно биеше. Седеше до Джо Конър след годините, през които той я беше отхвърлил, и не знаеше какво да му каже.

— Исках да говоря с теб — призна Джо. Гласът му звучеше напрегнато. — За онази нощ…

— За нощта, в която умря баща ти?

— Когато сестра ти ми се обади… Когато остави онова съобщение, че иска да се срещне с мен, си помислих, че може би ще ми каже какво точно се е случило. Надявах се, че ще науча нещо ново, нещо, което не знам.

— Тя се чувства свързана с теб. Както всички нас — каза тихо Каролайн.

— Защото сте били там, когато баща ми се е самоубил.

— Едва си спомням онази вечер… — Продължаваше да изпитва нежелание именно тя да бъде човекът, който да му каже истината.

— Разкажи ми — настоя Джо.

— Добре — кимна тя, като се опитваше да овладее гласа си. — Но само ако ти ми кажеш нещо.

— Какво?

— Защо ме намрази?

Той не отрече, че е изпитвал подобно чувство към нея. Впи поглед в лицето й и бавно изрече:

— До деня, в който навърших седемнайсет години, мислех, че баща ми е починал от сърдечен удар. Знаех, че е умрял у вас, но си мислех, че е бил сред приятели. Представях си как е срещнал баща ти на кея, как са се сприятелили и как в деня, когато моят баща е умрял, той просто се е отбил у вас за едно питие с Хю Ренуик. Така всичко изглеждаше нормално, естествено. Беше ми по-леко, като знаех, че е починал, заобиколен от хора, които са го обичали и са държали на него.