Joro - Unknown

— Аз харесвам семейството ти — каза. — Клий и Скай. — Усмихна се. — Майка ти…

— Тя се отнася много добре към престоя ти в моя дом — засмя се Каролайн. — Но мисля, че е така, защото знае, че няма да е за дълго.

— Няма ли? — попита той.

— Това въпрос ли е?

— Мисля, че не. Лошото е, че трябва да ръководиш хотела си, иначе щях да направя всичко възможно да те убедя да дойдеш с мен в Гърция. Ти и без това много обичаш да пътуваш.

Каролайн вдигна очи към него. Изражението на лицето му беше сериозно.

— Не ме изкушавай — тихо рече тя.

Освободи се от прегръдката му, взе двете чаши от земята и тръгна към къщата. Той я чуваше как се движи из кухнята. Седеше неподвижно и си мислеше какво ли щеше да бъде, ако живееше тук. Да не планира следващи операции за търсене на съкровища.

Старото куче го наблюдаваше съсредоточено. Джо посегна към него и го потупа по главата. Хомър доверчиво се отпусна. Приемаше го за приятел. Между двамата имаше нещо общо — обичаха Каролайн.

— Да отидем ли при нея? — попита го Джо. Хомър се изправи и тръгна към кухнята.

Джо се спря зад гърба на Каролайн. Тя стоеше пред мивката и миеше чашите. Личеше, че е разстроена. Беше я наранил.

— Каролайн — промълви той. — Съжалявам.

Тя не помръдна. Стоеше, а водата обливаше отпуснатите й в мивката ръце. Джо сложи ръка на рамото й и я извърна с лице към себе си. Страните й бяха мокри от сълзи, очите й — зачервени.

— Няма за какво да се извиняваш — рече тя. — Просто ми е малко тъжно, това е. Не мога ли да съм тъжна?

— Можеш — отвърна Джо. Той също страдаше.

Хомър вдигна муцуна към Каролайн, усетил настроението й. Погали се в нея, сякаш разбираше, че приятелката му има нужда от утеха и съчувствие. Тя посегна към него да го потупа, после опря глава в неговата. Джо не откъсваше поглед от младата жена и кучето — между тях съществуваше дълбока връзка. Хомър беше много стар — отдавна беше прехвърлил възрастта, на която кучетата обикновено умираха, и на Джо му стана мъчно, като си помисли, че скоро безмълвният приятел на Каролайн ще напусне този свят.

— От самото му раждане ли го имаш? — попита я той.

Тя не промени позата си. Хомър обичливо побутна главата й със своята. Каролайн се изправи, избърса сълзите си и отговори.

— Не съвсем. Взехме го, когато беше на около година.

— Сигурно е бил красив като по-млад — замислено отбеляза Джо. — Защо предишният му собственик е решил да се раздели с него?

— Предишният му собственик умря.

— О, не! — Той потупа Хомър по гърба. Гръбнакът му изпъкваше изпод излинялата червеникава козина.

Каролайн посегна към един предмет на масата. Беше болничният номер на Скай. Сестра й беше оставила металното номерче върху кухненската маса, преди да се оттегли в стаята за гости.

— Скай го уби — тихо рече тя.

— Господи!

— Бяхме на лов. Тогава сестра ми беше само на седемнайсет години. Беше решила, че онова, което се мярка сред храсталаците, е елен, но се оказа, че е човек. — Каролайн отпусна глава.

— Много съжалявам — рече Джо.

— Не успя да го преодолее — каза Каролайн. — Беше нещастен случай, но това нямаше значение.

— Наистина.

— Бях с нея. Тя просто не беше на себе си. Не можеше да повярва, че го е направила. Аз държах ръката му, докато той издъхваше, а Скай стоеше отстрани и плачеше. Бедната Скай!

— Починал е още там, в гората?

— Да — кимна тя. — Имаше такива ясни очи! Лежеше на пътеката и изглеждаше толкова добър! Имах чувството, че от него се излъчва някаква светлина.

— Каролайн — изрече Джо развълнуван. Тя беше видяла баща му да умира, а после и онзи младеж. Обичаше жена, която беше толкова добра и чувствителна, а в продължение на много години й беше сърдит, че не му е разкрила истината! Нейният баща беше започнал да води дъщерите си на лов заради нещо, което неговият баща беше направил. — Как се казваше?

— Андрю Локууд.

— И Хомър е бил негово куче?

— Да. Денят беше прекрасен. Двамата бяха излезли да се поразходят… Хомър непрекъснато ближеше лицето му, за да му помогне да се почувства по-добре. А когато очите на Андрю се затвориха, той започна да ближе тях.

Джо се загледа в бялата муцуна на кучето. Представяше си как е целувало умиращия си господар и разбираше защо Каролайн толкова много обича този свой домашен любимец. И защо Хомър толкова силно обичаше Каролайн.

— Как е Скай? — попита я Джо.

— Не знам. Споменът за убийството не я напуска.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да посети сбирка на Анонимните алкохолици?