Joro - Unknown

Каролайн замълча. Погледна към Хомър — приличаше на човек, загубил надежда, че злото може да бъде избегнато.

— Не знам — сви рамене. — Съмнявам се.

— На мен ми помогна.

— Бих искала…

— Какво?

— Да помогне и на нея — прошепна Каролайн.

— Каролайн — започна Джо.

— Какво?

— Ела с мен!

— На някоя среща ли? Но…

— Не, ела с мен в Гърция.

Тя го погледна изненадано. Дали не мислеше, че просто я дразни? Или че се шегува с нея? Взе я в обятията си и повтори, като я гледаше право в очите:

— Ела в Гърция с мен.

— Не се шегувай.

— Не се шегувам. Кажи ми има ли поне една причина, поради която да не можеш да го направиш.

— Семейството ми. Не мога да ги оставя. Също и хотела…

— Обичаш да пътуваш, всички го знаят. Мишел знае как да ръководи хотела, а семейството ти…

Тя мълчаливо го чакаше да довърши. Очакваше, че Джо ще се опита да я убеди, че семейството й ще бъде добре, но и двамата знаеха, че е невъзможно някой да бъде предпазен, че съдбата изиграва лоши шеги на хората и че може да си до сестра си и тя да убие човек. Може да не се отделяш от някого и въпреки това да му се случи нещо лошо.

— Близките ти знаят, че ги обичаш. Освен това ще се върнеш.

— Така ли?

— Да. Ще се обадя в Йейл. Не за тази година, но може би ще е възможно да започна работа там от следващата есен. Мисля и за Сам. Като наблюдавам какво правиш за семейството си, ми се иска да му дам повече. Дълго време съм бил далеч от него.

Каролайн отстъпи назад. Хомър подви опашка и се оттегли към синьото одеяло, предназначено за него.

Тя се облегна на плота и се загледа в стария си приятел. Той не откъсваше очи от нея и внезапното й внимание го накара да вдигне муцуната си в очакване. Каролайн се наведе и измъкна една изпокъсана хавлиена кърпа изпод одеялото. Хомър захапа единия край, а Каролайн задържа другия.

— Баща ми започна тази игра — обясни тя и подръпна кърпата.

— С Хомър ли?

— Да. Когато за пръв път го доведохме у дома, Хомър беше много разстроен. Тъгуваше и не обръщаше внимание на играчките, които му давахме. Топки, кокали… Най-накрая баща ми му подхвърли една стара хавлиена кърпа. Беше мека и предполагам, че миришеше на нас.

— И на Хомър тази игра му е харесала? — попита Джо, питайки се какво общо имаше това с пътуването до Гърция.

— Да. Много. Разнасяше тази кърпа навсякъде, а когато тя съвсем се изпокъса, му дадохме друга. Винаги търсеше баща ми, за да си играе с него. — Замълча и погледна Джо в очите. — Баща ми също обичаше да си играе с Хомър. Докато не се разболя. Тогава престана да се занимава с каквото и да било.

— За рака ли говориш?

— Не. За тази особена слабост, която кара човек да пие и да се затваря в себе си. Както се случва със Скай в момента. Страхувам се да я оставя.

Джо пристъпи към Каролайн. Долови колко силно бие сърцето й. Никога досега не беше желал нещо толкова силно. Копнееше да бъде с нея, но същевременно искаше да й помогне. Тя се намираше в капан — опитваше се да спаси сестра си, а Скай щеше да се спаси само ако сама се заеме със собственото си спасение.

Джо пое дълбоко дъх и взе лицето на Каролайн в дланите си.

— Знаеш ли кое е обратното на любов? — попита.

— Омраза? Джо, аз никога не бих могла да…

— Страх.

— Обратното на любов е страх — повтори тя и сбърчи чело.

— Можем да се страхуваме и да оставим нещата да си продължат по стария начин.

— Не мисля, че се страхувам…

— Току-що каза, че се боиш да оставиш Скай.

Каролайн кимна.

— И баща ти. — Беше му трудно да произнесе името на Хю Ренуик.

— Какво за баща ми?

— Кажи ми нещо. Хомър обичаше ли го?

— Обожаваше го. Много е тъжно, дори бих казала, че е някаква ирония, но след смъртта на баща ми Хомър страда така, както беше страдал за Андрю Локууд. Мъката му продължаваше ден след ден. Изчезваше от къщата и бродеше дълго, после се връщаше и започваше да вие край портата.

— Заради баща ти.

— Да. — Каролайн започна да разбира какво се опитва да й каже Джо.

— Въпреки че баща ти е престанал да си играе с него. Може и да се е бил отдръпнал, но това не е накарало Хомър да престане да го обича.

Каролайн кимна. Очите й се насълзиха. Тя наведе глава. Джо не помръдна от мястото си. Копнееше да я прегърне, но знаеше, че трябва да я остави сама да вземе решение.

— Не се страхувам — неочаквано каза тя и го погледна в очите.

По-красиви очи от нейните Джо не беше виждал.

— Наистина ли?

— Обратното.

Джо се усмихна. Знаеше, че Каролайн има предвид любов, че двамата започват от там, откъдето бяха спрели преди години.