Joro - Unknown

— Не знам какво ще правим, когато Каролайн замине за Гърция…

— Тя ще се върне, мамо.

— Оставих я да носи огромен товар на плещите си прекалено дълго време — въздъхна Огъста. — Цял живот се е грижила за Скай, докато аз… просто си губех времето.

Погледите на майка и дъщеря се срещнаха. И двете бяха майки, разбираха какво е да отгледаш дъщери, притесненията, съпровождащи израстването на едно момиче, опасностите, които дебнеха навън. Клий се опита да предаде на майка си част от своята сила. Беше я придобила отнякъде и й се искаше да вярва, че я е наследила от Огъста.

— Какво стана? — попита възрастната жена и погледна дъщеря си. Приличаше на човек, събудил се току-що от лош сън. — Попитах същото и Каролайн. С толкова дарби, с толкова любов един към друг… Какво не беше наред? Това искам да разбера. Да открия липсващото парче.

— Такъв е животът, мамо — отвърна Клий и стисна ръката й.

Тя самата непрекъснато си задаваше въпроси, започващи с «какво, ако»: какво, ако Питър умреше; какво, ако някой наранеше децата й; какво, ако ледът на езерото се пропукаше и тя потънеше в ледените му води? Ужасните неща се случваха точно когато човек най-малко ги очакваше. Но същото се отнасяше и за хубавите неща, за щастието и радостта.

— Това липсващо парче се нарича «живот», мамо — каза Клий.

— Живот — повтори замислено Огъста и изправи глава.

* * *

Скай беше сама в «Хълма на светулките». Щеше да вечеря заедно с Каролайн и Джо, а онова, което всъщност и се искаше да направи, беше да спусне завесите, да изключи телефона и да приключи. Искаше да сложи край на живота си. Нищо не беше в състояние да я спаси от вътрешната й агония.

Къщата беше гробница. Беше пълна със спомени. Козината на Хомър беше полепнала навсякъде, но от кучето нямаше и следа. Беше при Каролайн. Майка й пък беше при Клий, ходеше с бастун и се подлагаше на терапевтични процедури заради мъжа, който Скай беше довела в дома й. В момента Саймън беше в Бостън. През следващите няколко месеца щеше да му се наложи да понася последствията от деянията си, но Скай не се интересуваше от това. Вече не го обичаше. Нямаше нужда от него. Нямаше нужда от никого. Обичаше единствено баща си — дори напоследък си представяше, че духът му й прави компания, докато пие. Говореше му на висок глас, обясняваше му как се чувства, молеше го да й прости.

На вратата се почука. Очакваше Каролайн и Джо да влязат и се изненада; че вратата не се отвори.

Хвърли бърз поглед в огледалото: измъчено лице, тъмни кръгове под очите, сплъстена коса. На пуловера й се чернееше огромно петно, но не й пукаше. Скай бавно се отправи към вратата. Всяко мускулче на тялото я болеше.

Беше Джо. Сам. Скай се огледа.

— Здрасти — поздрави я той.

— Здравей. Къде е Каролайн?

— У дома. Мога ли да вляза?

Скай се отмести от вратата, за да му направи път да мине. Джо тръгна, после спря и изчака, докато тя се сети да го покани в кухнята.

— Наред ли е всичко? Как е сестра ми?

— Каролайн е добре. — Очите му се спряха върху бутилката на масата. Скай се изчерви. Не беше пила, но от половин час не беше откъсвала поглед от нея.

— Ще пийнеш ли едно? — покани го тя.

— Скай?

Гласът му беше нежен и спокоен. Скай изненадано го погледна.

— Какво ще кажеш вместо това да отидем на среща на Анонимните алкохолици? — попита я той.

— Среща на Анонимните алкохолици ли?

— Да.

— Ти един от тях ли си?

— Да — кимна Джо и се усмихна.

— Как разбра? — попита тя. — Кое те накара да отидеш там за пръв път?

— Беше ми писнало — призна той. — Не исках да продължавам да го правя.

— Толкова съм уморена — въздъхна младата жена. Сети се как може да пие цяла нощ, без да се почувства пияна, как нищо не беше в състояние да я излекува от болката. Ловната й пушка стоеше под навеса. От известно време не я беше преглеждала, но през последния ден и половина се опитваше да си представи какво би било, ако вземе оръжието и направи на себе си онова, което беше сторила на младия мъж в планината.

— Аз също се чувствах уморен — призна Джо. — Бях уморен и непрекъснато ми се гадеше от това, че съм уморен и ми се гади.

— И аз се чувствам така — кимна Скай, а по страните й се затъркаляха сълзи.

— Никога вече не трябва да изпитваш подобно нещо. Ще дойдеш ли с мен? — попита я Джо.

Скай се огледа наоколо: Погледът й се спря върху глинените отпечатъци на пръстите й, които беше направила за баща си, когато беше в първи клас. Бюста на майка й, който беше изваяла в девети клас. Снимка на нея и сестрите й, облечени в червени якета и готови да тръгнат на лов. Снимка на баща й, година преди Скай да застреля Андрю Локууд — последната снимка, на която Хю се усмихваше; останалите дни от живота си беше прекарал в пиянство.