Joro - Unknown

— Здравейте, госпожо Ренуик — каза той и й подаде ръка.

— Здравей, Джо — предпазливо отвърна тя. Здрависа се с него, после с брат му. Момчетата целунаха Каролайн. Всички се чувстваха някак неловко.

— Изглежда, имаме един и същи лекар, госпожо Ренуик — отбеляза Сам.

— Наричай ме Огъста — рече тя. — Ти също, Джо.

— Благодаря, Огъста — кимна той.

Трябваше да се свършат един милион неща преди заминаването. Каролайн и Джо излязоха, а Огъста и Сам останаха сами в кабинета, без да знаят какво да си кажат. Тя посегна към главата си, за да се убеди, че тюрбанът й е на мястото си.

— Хей, страхотна шапка! — възкликна младежът и се усмихна. Лицето му беше бледо, под очите му имаше огромни тъмни кръгове. Беше станал още по-слаб — сигурно беше загубил поне пет килограма. На главата му имаше бяла превръзка — само допреди няколко дни такава превръзка имаше и Огъста.

— Благодаря — рече тя. — И твоята си я бива.

— По-добре ли се чувстваш? — попита той.

— Малко ми треперят краката в последно време. А ти?

— Все едно съм в ада. Извини ме за израза.

— Нищо му няма на израза ти — отвърна Огъста и се вгледа в лицето му. Търсеше някаква прилика между него и брат му, но не я откри. Джо беше едър и мъжествен, а Сам — кльощав и симпатичен, но приличаше по-скоро на английски ученик, отколкото на зрял мъж. Носеше очила, имаше остра коса и тясно лице.

— Да си кажа честно, главата ме боли непрекъснато — прошепна й поверително той. — Дават ми болкоуспокояващи и от тях през цялото време ми се спи.

— И на мен също — отвърна Огъста. — Ужасно е. Имам чувството, че се движа като в мъгла, а освен това не ми позволяват да си пия любимото мартини. Получаваш ли пристъпи?

— Случи ми се веднъж — призна Сам.

Тя го погали по ръката. Бедното дете. Беше толкова млад!

— Гадно ли ти беше? — попита съчувствено.

— Да — кимна Сам. — И не искам това да се повтаря. Лекарят ми казва, че това било нормално за наранявания на главата. А ти имала ли си пристъп?

— Два. Истински кошмар. Започнат ли, няма спиране.

— Гадно, нали? Брат ми ще откачи, ако разбере какво ми се случва. Той и без това си мисли, че инцидентът е станал по негова вина.

— Брат ти — рече Огъста и замислено прехапа долната си устна. Погледна към коридора, където Каролайн и Джо весело се смееха.

— Не го ли харесваш? — попита я той.

— Това няма нищо общо с теб, скъпо момче. Стари работи. Сега иска да отведе Каролайн в Гърция.

— Той е добър — увери я Сам.

— Само да знаеше цялата история! Всичко започна заради баща му. Една коледна вечер той нахлу в дома ни и заплаши, че ще ни избие. Надявам се, че не те шокирам…

— Знам това — отвърна Сам. — Но пропускаш най-хубавата част.

— Каква е тя? — погледна го с любопитство Огъста. Наистина се променяше, след като допускаше, че това кльощаво момче с превързана глава може да има какво да й каже за трагедията в нейното семейство.

— Дъщеря ти е влюбена в него.

Възрастната жена извърна глава към щастливата двойка навън.

Сам сви рамене:

— И аз не искам брат ми да замине за Гърция, но наистина ли мислиш, че бихме могли да ги спрем? Бихме могли поне да им помогнем.

— Аз никога не съм помагала — замислено рече Огъста.

— Тогава няма да е зле да започнеш да го правиш, Огъста — рече младежът. — Защото животът е за това — да си помагаме.

* * *

— Мисля, че мога да убедя Огъста да даде благословията си за това ваше пътуване с Каролайн — отбеляза Сам. За пръв път излизаше навън след инцидента. Бяха го изписали от болницата.

— Ти си всемогъщ — засмя се Джо.

— Тя е много упорита, но кой би могъл да я обвинява за това, че не иска да пусне дъщеря си с такъв разбойник като теб?

— Уместна забележка — кимна брат му и ритна едно камъче по шосето. — Но какво да кажем за теб? Ти ще ми дадеш ли благословията си?

Сам също се опита да ритне камъчето, но не го уцели. Зрението му не беше наред. Присви единия си клепач, отново ритна и този път камъчето подскочи и се претърколи по асфалта.

— Не е завинаги — добави Джо. — Разрешителното ми е само за трийсет дни.

— Трийсет дни в Егейско море, а след това накъде?

— След това — в Ламу.

Бяха превалили хълма и сега навлизаха в горичката. Проливът блестеше на слънцето.

— Къде се намира Ламу? — Сам ядосано ритна камъчето.

— Много добре знаеш къде — в Индийския океан.

— Каролайн ще дойде ли с тебе?

— Да.

Сам пое дълбоко въздух. Той отлиташе за Халифакс в същия ден, в който Каролайн и Джо щяха да потеглят за Атина. Лекарите го уверяваха, че зрението му ще се подобри и че главоболието постепенно ще отшуми, и че най-вероятно няма да получи втори пристъп. Но преди много години той беше изгубил във водите на океана единственото момиче, което беше обичал, и сега не искаше да загуби и Джо.