Joro - Unknown

— Приготви ли си багажа? — обърна се тя към Каролайн.

— Почти.

— Какво ще ти трябва за Гърция? — попита Клий. — Може би бански костюм?

— Два бански, струва ми се.

— Напротив, никакъв бански няма да ти трябва — намеси се Скай. — Ще бъдете само ти, Джо, слънцето и морето. Няма да имате нужда от дрехи.

Каролайн се засмя. Наведе се, взе плоско камъче от брега и го хвърли по гладката морска повърхност. Камъчето подскочи седем пъти, преди да се изгуби във водата. Клий също опита, но приключи позорно с три тромави цопвания. Скай дълго избира своето камъче и когато накрая го откри и го метна умело към водата, то подскочи осем пъти! Ръката й дори не трепна, докато се прицелваше.

Сестрите се обърнаха и поеха по каменните стълби, водещи към къщата. Хомър вървеше най-отпред. Отначало кучето се движеше неуверено, но постепенно влезе в ритъм. Вземаше стъпалата едно по едно, но последните четири преодоля с един скок.

— Тръгваш утре — каза Скай.

— Знам.

— Мама се връща у дома и двете ще се оправяме чудесно. Ще сме заедно — каза Скай, за да успокои Каролайн.

— Това е прекрасно, Скай.

— Вълнуваш ли се? — попита Клий.

— Да, много — призна Каролайн. Тя се опита да се усмихне. Хомър се заумилква в краката й, сякаш усещаше, че не им остава много време заедно.

— Какво не е наред? — попита Скай.

— Имам чувството, че забравям нещо — въздъхна Каролайн.

— Какво?

— Не знам. — Сега наистина се усмихна. Сякаш я бяха хванали в старата поза — най-голямата сестра, перфекционистката. Та тя заминаваше за Гърция с мъжа на живота си. Защо просто не тръгнеше, без да се притеснява за нищо?

— Е, до утре все ще се сетиш — успокои я Клий.

— Точно така — кимна Скай. — Мама се връща у дома, ти си тръгваш от дома, така че сме организирали малко тържество.

Спряха на последното, стъпало, за да си поемат дъх. Скай обърна поглед към безкрайната океанска шир. Чувстваше се свободна. Вече не се мразеше. Беше съвсем ново изживяване за нея — живот без алкохол. Синята вода блестеше под слънчевите лъчи. Белият кораб на Джо вече го нямаше. Беше възможно да простиш дори на самия себе си. Сърцето й биеше спокойно и тя приемаше всичко, без да се тормози. Съществуваха «днес» и «сега».

— Не мога да повярвам — въздъхна Каролайн и после изведнъж се засмя: — Заминавам с Джо!

— Време беше — отбеляза Клий.

— Това е най-дългата любовна история, която съм чувала — усмихна се Скай. — Защото никой не може да ме убеди, че е започнала това лято, а не преди десетки години, когато си била едва на пет!

— Ще ми е трудно да се разделя с вас — рече Каролайн.

Хомър си почиваше, легнал върху тревата. Внезапно той вдигна глава и сънливите му очи се отвориха широко. Скочи на крака и леко се олюля. Сигурно беше чул някоя птица или дребна животинка, шумоляща из храсталака, защото излая и хукна към боровата горичка, все едно че отново беше млад и пълен с енергия. След миг изчезна след дърветата.

— Чудя се къде ходи — каза замислено Каролайн.

— Тайният живот на Хомър — усмихна се Скай.

— Сигурно си има приятелка в Хоторн — предположи Клий.

— Да, една прекрасна девойка, порода лабрадор, която обича да плува и няма нищо против парцаливи стари хавлиени кърпи — изкикоти се Скай.

— Хомър има нужда от някого, когото да обича — каза Каролайн. Толкова различна беше от предишната Каролайн, че Скай извърна глава настрана, за да не видят сестрите й сълзите, напиращи в очите й.

> Двадесет и втора глава

Когато дойде време да се сбогуват с Каролайн, Хомър все още не се беше върнал. Всички останали се бяха събрали в «Хълма на светулките»: Огъста, Клий, Питър и децата, Скай, Сам, Джо и Каролайн. Огъста беше образец на добро държание — не се опитваше да промени решението на най-голямата си дъщеря и се разбираше с Джо изненадващо добре. Да, цялото семейство беше заедно, с изключение на Хомър. Възрастните изпратиха Марипат и Марк до плажа, за да го потърсят. Може би не би трябвало да има кой знае какво значение това, че Хомър липсваше — в края на краищата той беше просто едно куче — но за всички беше важно той да е там.

Мъжете натовариха багажа в колата. Беше ясен и хладен септемврийски следобед. Жените от семейство Ренуик имаха няколко минути на разположение, за да се съберат около кухненската маса, да си побъбрят и да пият чай заедно. Каролайн беше облечена като за път — въгленово сив костюм с панталон и снежнобяла блуза, на която беше забола камеята на Елизабет Рандъл. Владееше се както винаги. Огъста си помисли, че Каролайн се държи като майката в семейството, и сърцето й леко се сви, но тя рече: