Joro - Unknown

— Имаш моята благословия — насили се да изрече.

— Благодаря ти — отвърна брат му. Вдигна камъчето, което подритваха, и го сложи в ръката на брат си.

— Какво е това? — попита го Сам.

— Предметите са важни — рече Джо. — Напомнят ни за определени неща. Като всички вещи, които извадихме от «Камбрия». Като часовника на моя старец… Все още не знам къде може да се е дянал.

— А за какво трябва да ми напомня този глупав камък?

— За Блек Хол.

— И какво по-точно за Блек Хол?

— Че това е мястото, на което няма да имаш търпение да се завърнеш.

— В момента сме тук, така че за какво изобщо говорим?

— За работа.

— Имам си работа — въздъхна Сам. — На един изследователски кораб във водите на Нова Скотия.

— Когато пристигна в Гърция, ще пиша до Йейл, а ти ще направиш онова, което се иска от теб, когато се прибереш в Канада. Следващата година двамата с теб ще се срещнем тук.

Сам се спря и се втренчи в Джо. Изглежда, беше зяпнал от изненада, защото брат му посегна и затвори устата му.

— Не ме ли чу? — попита Джо и то погъделичка под брадичката.

— Чух те. Много си гаден. — Навремето Джо се забавляваше да го дразни и сега отново го правеше. Беше безжалостен.

— Вярвай или не — твоя работа.

— Много леко приемаш нещата. Семейни връзки. Ти си единственият близък човек, който ми остана, след като мама умря. Така че не си играй с… — Сам млъкна. Усмивката на Джо беше станала, още по-широка. За пръв път му хрумна, че по-големият му брат може и да не се шегува.

— Въобще не те разигравам — рече Джо.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се.

— В Йейл? Наистина ли мислиш, че ще успея да получа преподавателско място там?

— Ако искаш да сме заедно — да.

— Но дали ще получа работата? — Гърлото му се беше свило от напрежение.

— Най-вероятно не.

Сам се засмя и примижа срещу слънцето.

— Защо им е да дават работа на биолог, който дори не познава акулата мако?

— Не беше мако — поправи го Сам.

— Напротив — беше.

* * *

Каролайн и Клий отидоха да посетят Скай и трите заедно се отправиха към Брега на светулките. Хомър душеше наоколо за умрели раци. Сестрите знаеха, че е настъпило време да се сбогуват. Още не беше дошъл моментът да се изрекат думите, но чувството за раздяла витаеше във въздуха.

Крачеха по плажа. Духаше хладен есенен вятър. Скай се чувстваше по-добре. И трите сестри се опитваха да прикрият притеснението си, че Скай може отново да полети надолу, а Каролайн няма да е тук, за да я хване. Желанието й да пие намаляваше след всяка сбирка на Анонимните алкохолици. Но първата среща, на която беше отишла заедно с Джо, ясно се беше запечатала в съзнанието й.

Залата беше малка и мрачна, разположена в приземния етаж на една бяла църква в Ийстбрук. Стените бяха покрити с плакати със сентенции, двамата със Саймън веднъж доста се бяха подигравали на подобни поговорки: Бързай бавно; Първо се правят най-важните неща, и други от този род. Скай беше уплашена и нервна. Трепереше от алкохолен глад за втори път това лято, но хората бяха много любезни и приятелски настроени. Веднага я накараха да се почувства добре дошла. Джо не познаваше никого от групата, но заговори една жена и й каза, че Скай е нова. В следващия миг Скай се озова сред жени, които я потупваха окуражително по рамото, даваха й телефонните си номера и я убеждаваха, че всичко ще се оправи и че тя никога вече няма да се чувства по този ужасен начин.

Една жена й беше пожелала «бавно възстановяване» и именно това се случваше. Скай правеше първите си стъпки към нормалния свят. Посещаваше сбирките на групата всеки ден. Понякога я придружаваше Джо, понякога се обаждаше на някоя от жените, с които се беше запознала на първата среща, но в повечето случаи отиваше сама. Ден след ден, бавно, но сигурно, Скай се отдалечаваше от алкохола. Вече не слагаше капка в устата си.

Това само по себе си беше истинско чудо. Плачеше често и много. Много. Имаше дни, в които не правеше нищо друго, освен да се тъпче с пуканки, да лежи на дивана и да плаче. От време на време вдигаше телефона, за да се обади на настойничката си — една жена от групата, която не пиеше от цели шестнайсет години и която беше обикнала, и която разбираше през какво преминава Скай, тъй като и тя самата е била алкохоличка и е минала по същия път. Скай плачеше така, сякаш е настъпил краят на света, а настойничката й я питаше:

— Добре, но това накара ли те да посегнеш към бутилката?

— Не — отвръщаше тя.

— Тогава си имала добър ден! — възкликваше възторжено настойничката й и Скай знаеше, че приятелката й е права.