Joro - Unknown

— Изглеждаш прекрасно, скъпа.

— Благодаря ти, мамо.

— Сякаш си взела всичко под контрол. Имам чувството, че си наясно с всеки дребен детайл. Бих искала и аз да съм така организирана и силна като теб.

— Наистина ли? Не знаеш колко объркана се чувствам — спокойно рече Каролайн. — По неизвестни за мен причини непрекъснато имам усещането, че ще повърна.

— Може да си бременна! — щастливо отбеляза Клий.

Сестра й я изгледа продължително.

— Не съм — рече накрая. — Просто продължавам да изпитвам това неприятно чувство, че нещо пропускам.

— Не ти ли се тръгва? — попита Огъста. — Винаги можеш да се откажеш от пътуването. Не че не харесвам Джо. Знаеш, че не е така, нали?

— Ти си много мила с него, мамо.

— Е, ако не си в настроение да пътуваш, можеш да останеш тук и да го изчакаш да се върне. Макар че, честно казано, аз не бих го изпускала от очите си, ако бях на твое място. В момента съм абсолютно откровена с теб, Каролайн: аз лично не бих го пуснала сам на онези гръцки острови. Той е много привлекателен мъж.

— Мамо, Джо не е татко — засмя се Скай. — И Каролайн не е като теб.

— Много добре го осъзнавам, скъпа — отвърна с усмивка тя. Държеше се много храбро. Нима би могла да каже какво й е на душата? Най-голямата й дъщеря напускаше дома си точно когато Огъста най-сетне беше започнала да се превръща в добра майка.

— Мамо. — Каролайн взе ръката й в своята.

— Не се тревожи за мен — уверено изрече тя. Знаеше през какво бяха преминали дъщерите й, осъзнаваше, че в продължение на дълги години ги беше оставила да се грижат сами за себе си.

— Ние ще се грижим за мама — обеща Клий.

— Или може тя да се грижи за нас — рече Скай.

— О, Скай! — възкликна Огъста. До този момент се държеше, но думите на най-малката й дъщеря я накараха да се почувства така, сякаш всеки момент ще се пръсне на хиляди късчета.

— Виж само какво направи това лято! — продължи Скай. — Застана между мен и Саймън. Ти ме защити, мамо!

— Нали? — рече Огъста, а в гласа й прозвуча учудване. — Но никога не съм била много добра в това да ви защитавам, момичета.

— Важното е, че в момента се справяш чудесно — отбеляза Каролайн.

— Как ми се иска баща ви да можеше да е тук в този момент — въздъхна Огъста.

— И на мен ми се иска — каза задавено Каролайн. — Мисля, че именно това е липсващият елемент. Помниш ли, мамо? Онова мъничко липсващо парченце, което да ни помогне да сглобим мозайката?

— Татко? — учуди се Клий.

— Татко — отвърна тя.

— Ужасно ми липсва — подсмръкна Огъста.

— Това лято се случиха много неща, които ни напомняха за него, за Джеймс Конър, за Андрю Локууд…

— А Хомър остарява — подхвърли Клий.

— И аз изтрезнявам — усмихна се Скай.

— Той беше такъв изключителен човек! — рече Огъста.

— Никога не съм го разбирала — каза Каролайн. — Това лято много неизвестни бяха разгадани, но тази част все още си остава загадка за мен.

Сестрите сведоха погледи към чашите си, а Огъста силно подсмръкна.

* * *

Време беше.

Огъста нагласи внимателно шала на главата си. Изглеждаше зашеметяващо — като застаряваща филмова звезда. Тюрбаните й чудесно се връзваха с перления наниз и новия й холивудски вид. Докато гледаше към майка си, Каролайн осъзна, че нападението на Саймън е отнело нещо от възрастната жена. За пръв път Огъста й се стори остаряла.

— Добре ли си, мамо? — попита я.

— Да. Просто мисля за Хю.

— Ние го обичахме, мамо — рече Клий.

— Винаги сме го обичали — добави Скай.

Огъста кимна. Изглеждаше уморена — и тя като Каролайн дълго време се беше измъчвала в търсенето на липсващото парченце, обяснението, което щеше да постави всяко нещо на мястото му.

— Помниш ли как ловяхме светулки? — попита Каролайн. — Татко можеше да прекара часове наред с нас, докато тичахме след движещите се наоколо светещи точици. Винаги беше топло и тъмно, винаги — в средата на лятото. И звездите винаги грееха.

— О, скъпа! — възкликна Огъста.

Каролайн се загледа в майка си. Искаше да запомни всяка черта от лицето й. Щеше да носи образа й, скътан в сърцето си, където и да отидеше. Изпита силна обич. Същевременно беше объркана от съвършено новото за нея усещане, че е дъщеря.

— Помниш ли, когато беше на шест години, как хвана една светулка? — попита я Клий. — Беше толкова развълнувана, че се затича, спъна се, падна и я смачка!

— Тогава заплаках. Моята светулка беше мъртва. Татко тръгна към гората. Още го помня как вървеше през високата трева. Изглеждаше ми толкова огромен!