Joro - Unknown

— Исках да се сбогувам с него… — промълви тя.

— Той е много стар, скъпа — рече Огъста. — Не ми харесва, че трябва да го кажа, особено пък когато заминаваш, но кучетата обикновено се усамотяват, когато усетят, че краят им наближава.

— Той е на шестнайсет години — каза Скай.

— Искам да го видя. Трябва да го намерим — настоя Каролайн.

— Остава ни само едно нещо — рече Сам.

— Няма да тръгнем, докато не го видиш — обърна се Джо към нея.

— Тогава да отидем да го потърсим в гората.

Тя тръгна навън. Останалите я последваха.

* * *

Вървяха мълчаливо. Есента вече се усещаше. В гората миришеше на сухи листа и окапали борови иглички. По изгнилите дънери бяха поникнали гъби. Бяха взели Хомър по същото време на годината. Спомените натъжиха Каролайн. Тя изпита копнеж по някои моменти от миналото.

Минаха покрай старото гробище, където беше погребан баща им, и излязоха на пътя, водещ обратно към «Хълма на светулките».

— Хомър! — извика Каролайн.

Гласът й отекна. Не я ли чуваше? Той разбираше, че тя заминава — беше го правила и преди — и сега тя вярваше, че любимецът й знае какво предстои…

В далечината се чу лай. Хомър ли беше? Каролайн се огледа. Искаше да го види — може би щеше да им е за последен път.

— Чухте ли го? — обърна се тя към близките си, после отново извика: — Хомър!

Старото куче се появи на пътечката, идваща от плажа. Каролайн коленичи на земята и разтвори ръце да го прегърне.

— Къде беше? — попита го тя, когато Хомър се сгуши в обятията й. Той я подуши по лицето, започна да ближе очите и ръцете й. Каролайн го остави да й се порадва на воля — толкова беше щастлива, че старият й приятел се беше запътил към дома, за да я изпрати.

Хомър изрази любовта си към нея и се отдръпна назад. Погледна Каролайн в очите и направи няколко крачки към мястото, откъдето беше дошъл. Пак извърна очи към Каролайн — очакваше да го последва.

— Къде отиваш, Хомър? — извика Огъста. — На някоя от своите тайнствени обиколки ли?

— Ти си пътешественик — с обич произнесе Каролайн, без да откъсва очи от него. — Но винаги се връщаш у дома.

Сърцето й отново се сви от жал за Хомър и за цялото й семейство. Как щеше да тръгне и да ги остави? Как някой би могъл да поиска да си тръгне от всичко това — от спокойствието на техния стар дом, от този вълшебен плаж, от искрената любов на сестри, майка и едно старо куче?

— Скъпа, знаеш, че аз съм последният човек, който ще настоява, но не мислиш ли, че е време да тръгваш? Трябва да хванете самолета — каза Огъста.

— Така е — съгласи се Джо и коленичи до Хомър. Потупа животното по гърба. То го погледна настойчиво — сякаш четеше по лицето на Джо, после — сякаш взел решение — облиза ръката му. Веднъж. Още веднъж. Жестът не беше израз на любов, дори не и на привързаност, но беше открит и щедър. Това беше начинът, по който Хомър можеше да каже на мъжа да се грижи добре за Каролайн — момичето, което и двамата обичаха.

— Скоро ще я върна у дома — обеща му Джо. Каролайн кимна. Прегърна силно Хомър, целуна го по носа и се изправи.

— Да вървим — рече тихо тя. По-добре беше да тръгнат, преди да си е променила намеренията.

— Добре — кимна Джо.

Но Хомър излая и се сгърчи на тревата, сякаш го прониза внезапна болка. Окапалите листа напомниха на Каролайн една друга горска пътека. Пулсът й се ускори. Тя се наведе и погали Хомър. Той веднага се обърна по гръб, готов за игра. Каролайн разбираше, че приятелят й се опитва да я задържи. Тъкмо се канеше да стане и да поведе Хомър и останалите към къщи, когато Джо коленичи до кучето. Нещо беше привлякло вниманието му.

— Виж — каза след миг той.

— О, страхотно! — възкликна иронично Сам. — Нашият прочут геолог внезапно е открил някакъв рядък вид камък, който се нуждае от изучаване точно на секундата. Стойте настрана от него!

— Не, погледни! — каза Джо и хвана ръката на Каролайн.

— О! — отново извика Сам. — Това е най-готиният начин да подариш на някого пръстен с диамант! Като да го скриеш в парфе, само че това тук е много по-оригинално!

— Млъквай, Сам! — сряза го брат му и прокара пръст по вътрешната страна на близкия изкорубен дънер. Вътре имаше послание, дълбоко издълбано в мекото дърво.

В мига, в който Каролайн погледна натам, разбра. Очите и се напълниха със сълзи. Потупа Хомър и позволи на Джо да задържи ръката й в своята. Очите й не се откъсваха от думите, гравирани в дънера, а по страните й се търкаляха сълзи.

— Мамо? — рече тихо тя.

— Какво, скъпа?