Joro - Unknown

Всички се скупчиха около нея и коленичиха на земята. Ръката на Джо стискаше здраво нейната, а Хомър не спираше да я ближе по другата длан.

— Татко е бил тук — промълви Каролайн.

Всички глави се наведоха, за да прочетат издълбаните думи, но Огъста беше единствената, която ги прочете на глас:

— Обичам ви всички!

— Татко е издълбал това? — попита Клий.

— Сигурна съм — отвърна Огъста. Очите й блестяха.

Скай протегна ръка. Пръстите й докосваха всяка буква.

Раменете й се тресяха от плач, но тя погледна Каролайн право в очите и се усмихна през сълзи.

Внезапно плажът оживя. Чу се крясък на чайка. Доближи ги сърна. Каролайн си мислеше за баща си, за любовта му към природата. Беше намерил прекрасно кътче за семейството си.

— Защо не ни е казал? — промълви Скай и се втренчи в думите. — Защо не ни го е казал, вместо да го издълбава в дървото?

— Думите му са били тук през цялото това време — каза Каролайн.

Дали Хомър е знаел? Дали не е бил с баща им, докато е писал това? Дали го беше гледал как пие, как плаче и как с клатушкане се отправя към Брега на светулките, за да остави послание за дъщерите и жена си в този стар дънер?

Огъста кимна:

— Това е само един външен признак, но…

— Външните признаци са добри — засмя се Клий.

— Особено когато се окаже, че са липсващото парче — добави Каролайн.

* * *

Моментът на раздялата най-после беше настъпил. Прегръдки, целувки, обещания за писма.

Бяха прекалено близки. През всичките тези години Каролайн никога не беше изпитвала желание да се отдели от тях за по-дълго. Вечно беше имала чувството, че в нейно отсъствие щяха да се разиграят трагедии. Някой можеше да пострада или Хомър да умре. Сякаш всички, които обичаше, можеше да изчезнат, докато тя странстваше.

Сега обаче знаеше, че подобно нещо няма да се случи. Липсващите парчета направиха нещо повече от обикновено сглобяване на мозайката — те запълваха огромни празнини. Каролайн беше убедена в обичта на близките си.

Тя стисна ръката на Джо. Двамата се спряха за момент и вдъхнаха дълбоко от въздуха, наситен с мирис на море и билки. Чуваха се плясъкът на вълните, писъкът на чайките.

Каролайн отправи взор към рифовете, където продължаваха да лежат останките на «Камбрия». Затвори очи и си помисли за баща си, чийто дух беше изиграл особено важна роля в тази забележителна магическа нощ. Носеше камеята на Клариса на шията си. Джо беше прибрал часовника на баща си в джоба си. Звездите ярко се открояваха на тъмното небе, тя си избра една и я нарече на Андрю Локууд.

Мъртвите непрекъснато бдяха над живите, показваха им правилния път.

— Каролайн! — извика Клий от кухнята. — Виж!

— Виж! — извика едновременно с Клий и Скай.

Каролайн се обърна да види какво й сочат сестрите й. Светулка. Беше септември. Светулките отдавна бяха отлетели от плажа. Щяха да се върнат чак следващото лято. Но ето, че тази беше останала и сега се стрелкаше из тревите. Зеленикаво златистата й светлина въздействаше като магия, като шепот, дошъл от отдавна минали времена. Хомър се спусна след светулката — както беше правил преди години заедно с Хю.

— Добро куче! — одобрително извика Огъста. — Добро, прекрасно куче!

Каролайн погледна към сестрите си, после — към майка си. Те стояха зад остъклената врата на кухнята и гледаха навън. Хомър бавно се приближи до портата, приседна на каменната плоча и погледна Каролайн в очите. Тя също го погледна. Двамата дълго не откъснаха погледи един от друг.

— Ние ще се грижим за него, скъпа! — извика Огъста.

— Знам — отвърна Каролайн.

Тя се обърна и тръгна с Джо през високите треви, покриващи хълма. Той отвори вратата на колата и я задържа, докато Каролайн седне вътре. Сам я потупа окуражително по рамото.

— Готова ли си? — Сините очи на Джо я гледаха усмихнато.

— Гогова съм — кимна тя и махна на майка си и сестрите си.

— По-готови не бихме могли и да бъдем! — засмя се Сам. — Ще се срещнем тук след година.

— Година — повтори Джо. — Само една година.

— Една година не е чак толкова дълго време — рече брат му.

— Не, не е — съгласи се Джо и запали двигателя. Потегли бавно, за да могат Каролайн, Сам и той самият да помахат на изпращачите. Под гумите проскърцваха ситни камъчета.

Каролайн беше открила своето липсващо парче и го беше скътала в сърцето си. Знаеше, че ще го пази там завинаги.

Хомър последва колата донякъде.

— Обичам всички ви! — извика Каролайн през отворения прозорец.